Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

— Принцесо на Хелиум — ръмжеше той бавно. — Ако те върна на твоя народ, сигурно ще получа богат откуп за теб. Но хиляди пъти повече предпочитам да видя твоето красиво личице, изкривено от болка по време на изтезанията. Обещавам ти, че ще умираш безкрайно дълго. Десет дни такова удоволствие не стигат, за да изкажа цялата дълбочина на любовта, която изпитвам към твоята раса. При спомена за твоята смърт червените хора ще треперят в продължение на цели векове, мисълта за страшното отмъщение на зелените ще отпъжда съня от клепачите им до края на света, те ще плачат от страх, колкото пъти си спомнят за могъществото, жестокостта и силата на омразата на Тал Хайус към тях. Но преди да почнат изтезанията, един, макар и кратък час, ти ще бъдеш моя и вестта за това също ще стигне до Тардос Морс, джедак на Хелиум и твой дядо. Когато разбере това, той ще си блъска главата в стената от отчаяние, но няма да може да направи нищо. Изтезанията ще започнат утре, а тази нощ ти ще принадлежиш само на Тал Хайус. Ела тук!

Слезе от платформата и брутално я хвана за рамото. Не успя да й стори нищо повече, защото аз застанах между тях с късия си меч, блестящ в ръката ми. Можех да го забия в сърцето му, преди да е разбрал какво става, но си помислих за Тарс Таркас и въпреки изпълващите ме омраза и гняв, не можех да го лиша от сладкия миг, който той очакваше през всичките тези години. Ограничих се само с един юмручен удар — нанесох го в отвратителната муцуна на Тал Хайус. Той се свлече на земята като труп, без да издаде нито звук.

Сред настъпилата гробна тишина улових Дейа Торис за ръката, кимнах на Сола да ни последва и бързо излязохме от залата. Изкачихме се по стълбите на горния етаж и незабелязани от никого стигнахме до гледащия към двора прозорец. Снех от себе си лентите, към които бяха прикрепени накитите ми, направих от тях въже и спуснах Дейа Торис и Сола на земята. Скочих след тях и им казах да бягат след мен по двора, криейки се в хвърляните от сградата сенки. Така се добрахме до края на града по същия път, по който неотдавна вървях сам.

Стигнахме до тоатите, те ни чакаха, където ги бях оставил. Сложих им хамутите и през сградата ги изведох на улицата. Сола се качи на единия, аз и Дейа на другия и излязохме от град Тарк, минавайки покрай обкръжаващите го от юг хълмове. Вместо да заобиколим града и да тръгнем на северозапад към най-лесния воден път, ние се насочихме на североизток и излязохме на обрасла с мъх равнина. Зад нея на разстояние двеста мъчителни и опасни мили се простираше пътят за Хелиум.

Не си казахме нито дума докато градът не остана далеч зад нас, но през цялото време чувах зад гърба си дишането на Дейа Торис, склонила глава на рамото ми.

— Ако успеем, мой вожде — прошепна тя, — Хелиум ще ти дължи голяма благодарност, толкова голяма, че никога няма да може да ти се отплати. Но дори и да не успеем, от това благодарността ни няма да бъде по-малка, защото спасяваш последната от нашия род от нещо много по-страшно от смъртта.

Не казах нищо, посегнах към дланта й и здраво я стиснах. Продължихме да яздим през задяната от лунна светлина жълта равнина, потънали в собствените си мисли. Аз, дори и да исках, не можех да изпитвам нищо друго, освен радост, и въпреки опасностите, които ни чакаха, сърцето ми биеше така весело, сякаш вече минавахме през вратите на Хелиум. И това беше така, защото чувствах до себе си сладкото присъствие на Дейа Торис.

Първоначалните ни планове, се провалиха и сега бяхме лишени от храна и вода, а освен това оръжие носех само аз. Затова карахме нашите тоати да бързат, макар да знаехме, че преди да стигнем до някое място, където би могъл да завърши първият етап на пътуването, такова усилие може да им струва твърде скъпо.

Пътувахме през цялата нощ и през целия следващ ден, като направихме само няколко кратки почивки. На другия ден вечерта и ние, и нашите животни, напълно се изтощихме. Направихме си легла на мъха и спахме цели пет или шест часа. Потеглихме на път рано сутринта на другия ден. Пътувахме до късните следобедни часове и все още не забелязвахме в далечината редици от дървета. На целия Барсум те растат по бреговете на водните пътища. Трябваше да приемем страшната истина, че сме се заблудили. Бяхме се отклонили много от желаната посока, но не можехме да определим на какво разстояние. Във всеки случай, докъдето погледът стигаше, нямаше никаква следа от воден път, а цялата ни група едва се държеше на крака от глад, жажда и умора. Далеч напред, малко вдясно, видяхме верига от ниски планини и решихме да стигнем до тях, надявайки се, че от някое възвишение ще успеем да открием признаци, свидетелстващи за близостта на воден канал. Докато стигнем до желаната цел, падна мракът и отново легнахме да спим, почти губейки съзнание от изтощение и слабост.