Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Събуди ме някакво притискащо се към мен огромно туловище. Отворих очи, видях моя верен Вул. Бедното животно е бягало подир нас през цялото време, за да сподели съдбата ни, каквато и да е тя. Обгърнах с ръце шията му и притиснах буза до муцуната му. Не се срамувам от това, което направих, нито от сълзите, които съвсем спонтанно потекоха от очите ми, осъзнавайки привързаността му към мен. Малко след това се събудиха Дейа Торис и Сола и решихме веднага да тръгнем, за да стигнем колкото може по-бързо до хълмовете.

Изминахме може би миля, внезапно забелязах, че моят тоат започва да се спъва, да се олюлява и жално да скимти, въпреки че от вчера на обяд вече не насилвахме животните да бързат прекалено много. Той рязко се наклони на една страна, а после рухна на земята. Дейа Торис и аз не можахме да се задържим на гърба му и паднахме на мъха. За щастие не ни се случи нищо лошо. Животното беше в окаяно състояние и въпреки че се освободи от товара си, не можа да се изправи на крака. Сола каза, че нощният хлад и почивката трябва да му възвърнат силите, затова реших, че не трябва да го убивам, макар в първия момент да имах такова намерение, защото ми се струваше жестоко да оставя животното само, обричайки го на смърт от глад и жажда. Снех от него хамутите и го оставих на собствената му съдба. Продължих само с един тоат. Сола и аз вървяхме пеша, а Дейа Торис накарахме да се качи на тоата. Вече бяхме на около миля от възвишенията, когато Дейа Торис, седнала високо на гърба на тоата, благодарение на което виждаше по-добре наоколо, извика, че на няколко мили от нас, от оврага между възвишенията излиза голям отряд. Погледнахме в същата посока и видяхме няколкостотин ездачи. Стори ни се, че пътуват на югозапад и ако беше така, това означаваше, че се отдалечават от нас.

Нямаше съмнение, че са таркийски воини, изпратени да ни заловят, и ние въздъхнахме с облекчение, че пътуват в обратната посока. Бързо снех Дейа Торис от тоата и заповядах животното да легне на земята. Ние също легнахме до него, притискайки се към земята с надеждата, че нито един от воините няма да ни забележи.

Видяхме ги да излизат от оврага, после се скриха зад съседния хълм — за нас това беше твърде благоприятно, навярно щяха да ни забележат, ако продължаха пътя си. Но последният воин се спря и, за наш ужас, извади малък, но много силен бинокъл, през който започна да оглежда околността във всички посоки. Личеше, че той е вождът — в някои видове маршови колони на зелените воини вождът яздеше най-отзад, зад целия отряд. Когато бинокълът се насочи към нас, усетих студена пот да избива по челото ми. Той спря да се движи. Нервите ни се опънаха до крайност и се съмнявам дали някой от нас имаше смелост да диша през тези няколко секунди. Най-накрая той свали бинокъла и даде някакви заповеди на отряда, скрил се зад хълма. После се спусна в галоп към нас, без да чака другите. Благодарение на това за нас проблесна някакъв шанс, но трябваше да се действа светкавично. Вдигнах до рамото си марсианската пушка, прицелих се и натиснах спусъка. Куршумът достигна целта, видях краткото избухване и вождът падна от галопиращия тоат. Скочих на крака, заповядах на нашия тоат да стане и наредих на Сола и на Дейа да се качат и да препускат към хълмовете колкото може по-бързо. Надявах се, че сред овразите ще намерят някакво поне временно, убежище, но дори и да ги чакаше там смърт от глад и жажда, това щеше да бъде по-добре, отколкото да попаднат отново в лапите на таркийците. Дадох им двата пистолета, те поне за известно време можеха да им послужат за защита или в случай на нужда като средство за окончателно бягство, елиминиращо веднъж завинаги възможността за повторното им залавяне. Вдигнах Дейа Торис и я настаних зад гърба на Сола на седлото.

— Довиждане, моя принцесо — казах аз. — Може да се срещнем в Хелиум. Измъквал съм се и от по-трудни положения. — Лъжейки, се опитвах да се усмихна.

— Как? — извика Дейа. — Няма ли да дойдеш с нас?

— Не мога. Някой трябва да задържи потерята поне за малко, а аз сам ще се измъкна по-лесно, отколкото ако сме заедно.

Тогава Дейа скочи от тоата, обви шията ми с ръце и се обърна към Сола, говорейки с достойнство:

— Бягай, Сола! Дейа Торис остава, за да умре с човека, когото обича.

Тези думи завинаги се врязаха в сърцето ми. С готовност бих дал живота си, за да мога да ги чуя отново. Но тогава не можех да си позволя да остана в обятията й нито миг повече, само долепих устни до нейните (за първи път!), после я отблъснах от себе си и отново я сложих на седлото, заповядах на Сола да я задържи там насила. После подкарах тоата и гледах как се отдалечават, как Дейа Торис се дърпа и се мъчи да се освободи от прегръдките на Сола.