Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Никога преди това не бях виждал марсиански воини да се борят със своето естествено оръжие. Животинската свирепост, излъчвана от фигурите им, беше тъй ужасяваща, че е трудно да бъде описана. Опитваха да си издерат очите, да си откъснат ушите, непрекъснато се хапеха и режеха с огромните си зъби, докато най-после и двамата бяха изранени от главата до петите.

Бар Комас определено имаше надмощие — беше по-силен, по-бърз и по-интелигентен от своя противник. Изглеждаше, че борбата приближава към своя край и скоро ще бъде нанесен смъртоносният удар. Изведнъж Бар Комас се подхлъзна в локва кръв, опита се да избегне удара на Дак Кова, откри се за миг и тъкмо това беше достатъчно за Дак Кова. Той се хвърли напред, заби своя единствен зъб в корема на противника си и с последно, отчаяно усилие го разпра чак до челюстта. Победителят и победеният рухнаха на мъха и образуваха огромна неподвижна маса от разкъсано и кървящо месо.

Бар Комас беше мъртъв, а Дак Кова се отърва от съдбата, която напълно заслужаваше, само благодарение на усилията, положени от неговите жени. Три дни по-късно, вече без чужда помощ, той отиде при тялото на Бар Комас, което, според обичая, все още лежеше на мястото на битката, постави крак върху шията му и прие титлата „джедак на Вархун“.

Главата и ръцете на убития джедак бяха отрязани и прикрепени към нагръдника на новия владетел, а останалите части от тялото на Бар Комас изгорени от жените под звуците на див, ужасяващ смях.

Раните нанесени на Дак Кова от Бар Комас, толкова много забавиха тръгването, че замисленото срещу таркийците нападение заради унищожения инкубатор, отложиха за времето след големите игри. Целият отряд, наброяващ десет хиляди воини, тръгна обратно за Вархун.

Описаната по-горе борба беше първата от цяла поредица такива схватки, които непрекъснато гледах по времето на моето пребиваване сред тези жестоки и кръвожадни същества, по-малобройни от таркийците, но много по-диви и свирепи. Нямаше ден без битка между воини от различни племена. Веднъж станах свидетел на цели осем схватки.

Във Вархун пристигнахме след тридневно пътуване и веднага ме отведоха в едно подземие и ме приковаха с вериги към стената и пода. От време на време ми носеха храна, но понеже в моя затвор цареше пълен мрак, не знаех кога е ден и кога нощ, не знаех колко съм прекарал — дни, седмици или месеци. Това беше най-страшното преживяване в моя живот и до днес не мога да осъзная как не полудях тогава. Заедно с мен там живееха някакви пълзящи и виещи се същества, които лазеха по мен; усещах някакви странни, студени туловища; от време на време виждах диви, пламтящи в тъмнината очи. От намиращия се над главата ми свят не достигнаха никакви звуци, а и носещият ми храна пазач не реагираше по никакъв начин, макар в началото да го засипвах с въпроси.

Скоро цялата ми омраза, и отвращение към съществата, захвърлили ме в тази ужасна дупка, се съсредоточиха върху пазача. За мен той се превърна в символ на всички ужасни вархонци.

Забелязах, че с едва тлеещия си факел той приближаваше към мястото в обсега на моите ръце и когато оставяше там храната, главата му се оказваше на нивото на гърдите ми. Когато следващият път чух, че се приближава, с хитростта на луд се оттеглих в ъгъла на килията и събрах в ръцете си част от веригата, с която ме приковаха. Притаих се; като че ли дебна див звяр. Той се наведе, за да постави на пода храната ми, аз завъртях веригата над главата си и го ударих с цялата сила, която ми беше останала. Пазачът падна на пода мъртъв, без да издаде нито звук. Смеейки се като луд, приближих до трупа и посегнах към гърлото му. Напипах малка верижка, на чийто край висяха връзка ключове. Допирът до тях ми върна разсъдъка. Вече не бях подскачащ идиот, а трезво мислещ затворник, който държеше в ръцете си ключовете за своя затвор.

Докато се стараех да снема верижката от шията на моята жертва, вдигнах за миг очи и видях шест чифта неподвижни, вперени в мен очи. Бавно започнаха да приближават към мен, а аз заотстъпвах назад, обхванат от панически страх. Свих се в ъгъла, с ръце, протегнати напред, а очите все приближаваха и приближаваха, докато най-после се спряха над мъртвото тяло в краката ми. После бавно започнаха да се изтеглят назад и този път нещо в тъмното издаде странен скърцащ звук. Най-накрая очите изчезнаха в дъното на пещерата.

Постепенно идвах на себе си и си възвръщах способността да разсъждавам трезво. Реших да подновя опитите да снема ключовете от мъртвото тяло на моя неотдавнашен пазач, но, когато приближих към мястото, където то трябваше да лежи и в тъмното започнах да опипвам наоколо с ръце, с ужас забелязах, че тялото е изчезнало. Разбрах, че съществата от килията са го завлекли в някое скривалище наоколо, за да го изядат. Осъзнах също, че още от първия миг, който прекарах в тази яма, те чакат кога ще умра, за да могат да направят с моя труп същото.