Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Звярът се стараеше да достигне гърлото ми с острите си зъби, а аз се опитвах да удържа хватката си и да го удуша. Но ръцете ми постепенно отслабваха и виждах как белите, огромни зъби приближават към лицето ми. Щом усетих върху лицето си докосването на косматата муцуна, разбрах, че това е вече краят. Изведнъж от тъмнината изскочи някакво друго животно и се хвърли върху притискащия ме към земята звяр. Двата звяра се вплетоха един в друг, хапейки и блъскайки се. Схватката завърши много бързо. Спасителят ми стоеше с наведена глава над трупа на моя неуспял убиец.

Малко след това изгря по-близката луна и на нейната светлина видях, че животното, спасило ме, беше Вул, но по никакъв начин не можех да отгатна откъде дойде, нито как ме откри. Естествено, много се зарадвах на неговото присъствие, но моята радост се помрачи от внезапната мисъл за Дейа Торис. Знаех, че Вул точно изпълнява моите заповеди и само смъртта на принцесата може да бъде причина той да я напусне.

Бедното животно беше се превърнало в сянка на самото себе си, откакто го бях видял за последен път, а щом се освободи от моите прегръдки и лакомо започна да ръфа тялото на своя мъртъв противник, разбрах, че е страшно изгладняло. Аз също не бях в много по-добро положение, но не се реших да ям сурово месо, а нямаше как да разпаля огън. Изчаках Вул да свърши обяда си и отново се впуснах в моето непосилно и, както вече ми се струваше, нямащо край търсене на водния път. Сутринта, на петнадесетия ден от скиталчеството, с неописуема радост забелязах високи дървета, свидетелстващи, че най-после съм се натъкнал на обекта на моите търсения. Около обяд се довлякох до огромна сграда с площ вероятно не по-малка от четири квадратни мили и височина двеста стъпки. В напълно гладките степи намерих само една малка врата. Тя беше затворена. Наоколо нямаше жива душа. Напълно отпаднал, седнах пред вратата и с поглед потърсих звънец или някакво друго устройство, чрез което бих могъл да уведомя обитателите на тази сграда за моето присъствие. Забелязах някакъв малък, кръгъл отвор, разположен до вратата, и си помислих, че може би е някаква тръба. Надигнах се и приближих устата си към него. Не успях обаче нищо да кажа — от отвора до мен достигна глас, питащ ме кой съм аз, откъде съм и защо съм дошъл тук. Отговорих, че съм избягал от Вархун и умирам от глад и изтощение.

— Носиш отличия на зелен воин, след теб върви калот, а на вид си като червените хора. Но цветът на твоята кожа не е нито зелен, нито червен. В името на деветия ден, кой си ти всъщност?

— Аз съм приятел на червените хора и умирам от глад. В името на всичко човешко, отворете — успях да отговоря аз.

Вратата потрепера и започна да се прибира навътре в стената. Зад нея се показа не много дълъг, тесен коридор, а в края му — друга врата, еднаква с първата. Не забелязах никого, но веднага, щом Вул и аз влязохме през първата врата, тя се затвори зад нас тихо и се върна в изходното си положение. Забелязах, че беше необикновено дебела, може би около двадесет стъпки. Когато вратата се върна в изходното си положение, от тавана на коридора се спуснаха големи метални цилиндри и влязоха в отворите, образували се в пода. След първата врата се отвори втора, а след нея трета, всички те се затваряха зад гърба ми като първата. Минах през вратите, и се намерих в голямо вътрешно помещение. Там на широка каменна маса намерих храна и пиене. Същият глас ми каза, че мога да утоля спокойно глада и жаждата си и да нахраня и своя калот, а след това, когато с неописуемо удоволствие се заех с храната си, ме засипа с въпроси.

— Всичко това е много странно — заключи гласът, след като преустанови с въпросите, — но ти говориш истината. Сигурно не си от Барсум. Убедих се, след като разгледах твоя мозък, странното разположение на вътрешните органи и големината и формата на сърцето ти.

— Ти можеш да виждаш вътре в моето тяло? — извиках аз.

— Да, мога да проникна навсякъде, освен в твоите мисли, а ако ти беше от Барсум, щях да мога да чета и тях, като в разтворена книга.

В стената срещу мен се отвори врата и оттам влезе някакво странно, дребно, сухо човече. Към единственото му облекло или по-скоро накит — тясна златна яка, беше прикрепен голям нагръдник, гъсто обшит с диаманти. В средата му се виждаше странен по форма и цветове камък. Той разлагаше дневната светлина на девет лъча, при което седем от тях бяха същите, както в нашия земен спектър, а цветовете на другите два не познавах. Не съм в състояние да ги опиша, както никой от вас не е способен да опише някой от земните цветове на сляп човек. Мога да кажа единствено, че са невероятно красиви.