Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Кантос Кан ми обясни, че към края на деня един от затворниците ще получи свободата си, а останалите ще загинат. Победителите от различните схватки ще се бият, докато останат живи само двама. Този, който победи в последната схватка, ще бъде пуснат на свобода, без значение дали това ще бъде човек, или животно. На следващото утро в клетката ще има нови жертви, турнирът ще се повтори и така през, всичките десет дни на игрите.

Скоро след като ни натикаха в клетките, амфитеатърът взе да се пълни и след час всички места се заеха от блъскащите се зрители. Дак Кова седна в обкръжението на джеди и вождове на специално поставен за него подиум в средата на амфитеатъра.

По сигнал на джедака две от клетките се отвориха и на арената се изсипаха дванадесет зелени жени. На всяка от тях дадоха кинжал, след което от противоположния край пуснаха от клетките глутница калоти — диви кучета. Ръмжейки и оголвайки зъбите си, животните се нахвърлиха върху почти беззащитните жени, а аз обърнах глава, за да не гледам тази ужасна сцена. Крясъците и смехът на зрителите показваха, че зрелището им харесва, а когато Кантос Кан каза, че вече е свършило, аз отново погледнах към арената и видях, че над телата на мъртвите жени са останали само три калоти. Те от време на време доволно изръмжаваха. Жените продадоха своя живот твърде скъпо. След това срещу трите оцелели кучета пуснаха побеснял зитидар и започна дългият, страшен, зноен ден. Изправиха ме най-напред срещу хора, а после срещу животни и благодарение на това, че съм въоръжен с меч и превъзхождах всеки от моите противници със сръчността си, а част от тях и със сила, успях да се справя с всички сравнително лесно. Кръвожадната тълпа многократно ме награждаваше с аплодисменти, а накрая се раздадоха дори викове да бъда отстранен от арената и да ме включат в тяхното общество. Накрая останахме трима — огромен зелен воин от някое от северните племена, Кантос Кан и аз. Най-напред трябваше да се бият Кантос Кан и зеленият воин, а последната схватка, тази, за най-голямата награда — свободата, трябваше да се състои между мен и победителят от техния двубой. Този ден Кантос Кан участва в няколко схватки, от които, както и аз, излезе победител. Но много често, особено в двубоите със зелените воини, нямаше голямо преимущество. Не бях много убеден, че ще успее да надвие огромния зелен марсианец, който преди това буквално мачкаше своите противници. Беше почти шестнадесет стъпки висок, докато Кантос Кан едва достигаше шест стъпки.

Приближиха се един към друг и за първи път имах възможността да видя как някой прилага този трик, на който Кантос Кан заложи, за да извоюва победа. Решавайки се на това, той постави своя живот на карта. На разстояние около двадесет стъпки от своя противник изведнъж изхвърли нагоре и назад ръката си, в която държеше меча, замахна с всичка сила и заби оръжието в мощната гръд пред себе си. Острието полетя като стрела и се впи в сърцето на воина, който рухна мъртъв на земята.

Сега един срещу друг трябваше да застанем Кантос Кан и аз. Успях да му прошепна да се постарае да продължи двубоя до падането на мрака. Надявах се, че ще успеем да измислим как да избягаме. Тълпата сякаш се досети, че нямаме желание да се бием и в миговете, когато избягвахме да си нанасяме силни удари, надаваше сърдити крясъци и вой. Забелязах, че скоро ще се стъмни, прошепнах на Кантос Кан да забие своя меч между лявата ми ръка и тялото. Той го направи, аз започнах да се олюлявам и тежко рухнах на земята. От голямото разстояние и на избледняващата вече светлина изглеждаше така, като че ли мечът действително стърчеше от гръдта ми. Кантос Кан се хвърли към мен, постави крак на шията ми и изтегляйки меча обратно, ми нанесе последния, смъртоносен удар, уж прерязващ сънната артерия, но всъщност минал покрай нея и завършил в земята. Тъмнината вече беше обвила арената и скри истината пред тълпата, всички, сметнаха, че Кантос Кан ме е доубил. Прошепнах му да използва придобитата свобода и да ме чака сред хълмовете на изток от града. Той леко кимна с глава и се оттегли.

Почаках амфитеатърът да се опразни и изпълзях от него внимателно и тъй като беше разположен в отдалечена от централния площад, незаселена и в делнични дни рядко посещавана част на града, успях без затруднения да се добера до околните хълмове.

Два дни чаках Кантос Кан. Той не се появи. Тръгнах на северозапад — там, където ми каза, че се намира най-близкият воден път. Единствената ми храна беше млякото, получавано от растенията, която за щастие, можеше лесно да се намери в тези околности. Две дълги седмици бродих, без да мога да открия правилната посока. Вървях само нощем, ръководейки се от светлината на звездите. През деня се криех зад някакви случайно открити скали или сред хълмовете, край които минавах от време на време. Няколко пъти ме нападаха диви зверове — някакви странни животни; скачаха отгоре ми в тъмното, принуждаваха ме през цялото време да вървя с меч в ръката. Обикновено придобитата на Марс телепатична способност ме предупреждаваше навреме, но една нощ, преди да успея да усетя опасността, върху мен рухна някакво туловище. Почувствах на шията си нечии зъби и до лицето си видях окосмена муцуна. Не разбрах що за звяр беше това, но усетих тежестта му, големината му и това, че има много крайници. Преди да успее да впие зъбите си в шията ми хванах го за гърлото и започнах да отблъсквам полека косматата му муцуна; стисках здраво с пръсти сънната му артерия.