Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

— Ще уважа твоето желание, Джон Картър, защото разбирам причините за него. Приемам услугите ти и с удоволствие ще се подчинявам на заповедите ти. Отсега нататък твоята дума ще бъде за мен закон. За втори път те обидих в мислите си и за втори път те моля да ми простиш.

По-нататъшния ни разговор прекъсна влизането на сърдитата Сола. Обичайната й деликатност и спокойствие бяха изчезнали.

— Онази отвратителна Саркоя е била при Тал Хайус — извика тя, — и от това, което чух на площада, следва, че нито един от вас не може да разчита на милост от негова страна.

— Какво се говори? — запита Дейа Торис.

— Че по време на големите годишни игри, които ще започнат, когато в Тарк се съберат всички племена, ще бъдете хвърлени на дивите калоти да ви разкъсат.

— Сола — казах аз, — ти си таркианка, но мразиш жестоките обичаи на своята раса и изпитваш отвращение към тях не по-малко, отколкото ние. Не искаш ли да избягаш заедно с нас? Сигурен съм, че Дейа Торис ще ти даде дом и защита и че твоят живот сред червените хора няма да бъде по-лош, отколкото би бил тук.

— Така е, Сола — каза Дейа. — Ела с нас! В Хелиум ще се чувстваш много по-добре, отколкото тук. И аз ти обещавам не само защита, но и обич, и приятелство, за които толкова много жадуваш и които ти липсват тук поради жестоките обичаи на твоята раса. Ела с нас, тук те чака ужасна смърт, ако заподозрат, че си ни помагала. Знам, че дори перспективата за такава смърт не би те накарала да тръгнеш с нас, ако сама не пожелаеш, но ние настояваме да дойдеш. Искам да те заведем в една щастлива слънчева страна, където хората знаят какво значи любов, симпатия, благородство. Кажи, че ще го направиш, кажи, че ще дойдеш с нас…

— Големият воден път, който води към Хелум — заговори Сола, сякаш повече на себе си, — се намира само на петдесет мили на юг оттук. Един бърз тоат би могъл да измине това разстояние за около три часа. А после още петстотин мили до Хелиум, повече през слабо населени райони. Хората на Тал Хайус ще разберат в каква посока сме тръгнали и ще се спуснат да ни преследват. Известно време можем да се крием сред дърветата, но шансовете за успеха на бягството са твърде малки. Сигурно разбирате, че те ще ни преследват до самите врати на Хелиум и ако ни настигнат, ще ни убият без всякаква пощада.

— Няма ли никакъв друг път, по който бихме могли да стигнем до Хелиум? — запитах аз. — Дейа Торис, би ли могла да ни нарисуваш някаква карта на местата, през които трябва да минем?

— Да — каза тя и извади от косата си голям диамант и нарисува на мраморния под карта на Барсум, Първата, която видях. Във всички посоки я пресичаха дълги, прави линии. Някои от тях вървяха успоредно, други водеха към големи точки.

— Тези линии — каза Дейа Торис, — са водни пътища, точките са градове. — Един от тях, разположен на северозапад, тя назова Хелиум.

Като разгледах внимателно, осветената от падащите в стаята лъчи на луните карта, показах към един от водните пътища, далеч на север от нас, който, струва ми се, също водеше към Хелиум.

— Не преминава ли той през владенията на твоя дядо? — запитах аз.

— Да — каза Дейа, — но е разположен на двеста мили оттук. Това е един от онези водни пътища, през които минахме на път за Тарк.

— Мисля, че това е най-добрият път за бягство — казах аз. — Те ще ни преследват, но никога няма да им дойде на ум, че сме избрали толкова далечен канал.

Сола се съгласи с мен и ние решихме да напуснем Тарк още тази нощ, веднага след като намеря и оседлая моите тоати. Сола щеше да пътува на единия, а аз и Дейа Торис на другия.

Посъветвах жените да ме чакат на една почти безлюдна улица далеч от центъра, почти на края на града, откъдето след оседлаването на тоатите трябваше да ги взема толкова бързо, колкото това беше възможно. Оставих ги да подготвят храната, кожите и коприната и излязох на двора. Из него неспокойно се въртяха нашите животни, както обикновено преди сън.

Както в хвърляната от сградите сянка, така и на осветените от марсианските луни части от двора се тълпяха големи стада от тоати и зитидари. Острите изквичавания на едните се смесваха с гърленото хриптене на другите. Оставени сами на себе си, те се държаха спокойно, но когато ме усетиха, се разшаваха и от това шумът се усили. Самотното навлизане нощем на човек сред стадо от тоати беше доста рисковано — най-напред заради това, че нарастващата суматоха можеше да възбуди подозрението на някой от войните, нощуващи в близките сгради, а после и поради факта, че съществуваше опасност някой тоат да се хвърли върху мен по най-незначителен повод, а дори и без повод.