Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

— Кажи ми, Сола, твоят баща не е ли сега тук с нас? — запитах аз.

— Да — каза тя, — но не знае коя съм аз. Не знае също така кой тогава съобщи на Тал Хайус за майка ми. Само аз знам името на моя баща и само Тал Хайус, аз и Саркоя знаем кой причини смъртта на жената която обичаше.

Сола замълча за секунда и потъна в спомените си за своето страшно минало, а аз със съчувствие си мислех за тези нещастни същества, обречени от безсмислените, жестоки обичаи на живот, изпълнен с бруталност и омраза.

— Джон Картър — обади се най-после Сола, — ако някога истински човек е стъпвал по студената, мъртва повърхност на Барсум, това си ти. Знам, че мога да ти се доверя и искам да ти открия името на моя баща, без да поставям никакви условия. Може би това разкритие някога ще бъде от полза за някого — за него, за теб, за Дейа Торис или за мен. Когато решиш, че е настъпил удобният момент и че това е най-доброто, което можеш да направиш, кажи го на глас и пред всички. Вярвам ти, защото знам, че над теб не тежи клетвата за абсолютното и безогледното говорене на истината, че си способен дори да излъжеш, ако лъжата може да освободи другите от страданията и тъгата. Мой баща е Тарс Таркас.

По време на по-нататъшното ни пътуване към Тарк не се случи нищо особено. Вървяхме още двадесет дни, пресякохме две пресъхнали морета, преминахме покрай няколко разрушени града, по-малки от Корад. На два пъти минахме край прочутите марсиански водни пътища, наречени от земните астрономи „канали“. Когато приближавахме към някой от тях, най-напред изпращахме на разузнаване някой воин, снабден с мощен полеви бинокъл, да провери дали наблизо няма някакви големи подразделения на червените марсианци. След това приближавахме на възможно най-късото разстояние, по все пак се държахме достатъчно далеч, за да можем да се защитим в случай, че някой ни забележеше. Очаквахме нощта и в тъмното внимателно се приближавахме до ивицата обработваема земя, намирахме един от многобройните пътища, който пресичаше тези терени на равни интервали и се прехвърляхме на полето от другата страна на „канала“. Първото от тези форсирания ни отне пет часа, а следващото — цяла нощ. Денят ни завари, когато напускахме преградените с високи зидове обработваеми площи. Пътувахме по тъмно и не можах да видя кой знае какво. Но все пак от време на време по близката луна, бързо пресичайки небето на Барсум, измъкваше от мрака заобиколените от стени полета и ниски постройки, много приличащи на земни ферми. Там растяха множество дървета, старателно поддържани, като някои от тях бяха невероятно високи. Затворените в оборите животни усещаха нашето присъствие и ни посрещаха с ръмжене и похъркване.

Само веднъж видях човек. Сигурно бе заспал край пътя, защото, щом приближих към него, се надигна на лакът, погледна към мен, после към приближаващия керван, скочи на крака и като луд се втурна да бяга напред, прескочи близката ограда с ловкостта на изплашен до смърт. Таркийците не му обърнаха никакво внимание — не бяха тръгнали на война. Можех да съдя, че са го забелязали само по това, че ускориха крачката към неголямата, тясна пустиня, зад която започваше вече царството на Тал Хайус.

По време на цялото пътуване не размених с Дейа Торис нито дума. Тя не ми даваше да разбера, че ще бъда приет с радост в нейната кола. От друга страна, моята глупава гордост ме караше да се въздържам от първата крачка. Струва ми се, че умението на мъжа да постъпва с жените е обратнопропорционално на смелостта му в отношенията с другите мъже. Често се случва изнеженият слабак да е по-способен да възбуди възхищение, и да очарова нежния пол от някой по-силен и по-смел, който без страх се изправя срещу хилядите опасности, но когато се срещне с хубава жена, се крие в ъгъла като изплашено дете.

Точно тридесет дни след моето пристигане на Марс ние влязохме в древния град Тарк, построен от отдавна измрял народ — хора, на които тази зелена глутница беше откраднала дори името. Числото на зелените таркийци днес е около тридесет хиляди, те са разделени на двадесет и пет племена. Всяко от тях има свой джед и няколко вожда от по-нисък ранг, но всички са подчинени на Тал Хайус, джедак на Тарк. Пет от тези племена живеят в град Тарк, а останалите са разпръснати из другите, изоставени от древните марсианци градове, намиращи се на територията, управлявана от Тал Хайус.

На големия централен площад пристигнахме в ранния следобед. Нашето завръщане не предизвика голям интерес, нямаше шумно приветстващи ни тълпи. Тези, които случайно се намираха наблизо, поздравяваха своите познати мъже и жени, подвиквайки имената им, но щом се разнесе вестта, че керванът е докарал със себе си двама пленници, любопитството събра на площада голяма тълпа от хора.