Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Изтеглиха меча, прибрах и своя и като се обърнах с гръб към трупа, тръгнах несигурно напред — целият оболял, капнал от умора и изпълнен с отвращение — към колите, на които пътуваше моята свита и плячката ми. Съпровождаха ме пълни с одобрение възгласи, но това никак не ме засягаше.

Отслабнал и облян в кръв, стигнах до моите жени. Свикнали с такива случаи, те ме превързаха, сложиха на раните някакви непознати за мен мехлеми и лекарства, лекуващи почти всички телесни повреди, освен най-тежките. Дай на марсианската жена шанс и смъртта трябва да се оттегли. Заеха се с мен така успешно, че скоро вече не чувствах последиците от нанесения ми удар, освен отмаляването поради загубата на кръв и леката болка около раната. Рана от този тип, лекувана по земните начини, сигурно щеше да ме задържи в леглото пане няколко дни.

Щом ме превързаха, побързах да отида до колата на Дейа Торис, близо до която намерих Сола с превързана гръд, но се чувстваше сравнително добре, защото ножът на Саркоя улучил един от металните накити и се плъзнал, предизвиквайки само повърхностно нараняване на кожата.

Забелязах, че Дейа Торис лежи на колата, обърната с гръб към нас, а деликатното й тяло се разтърсва от ридания. Не усети моето идване, защото стояхме на известно разстояние от колата.

— Какво се е случило? Да не би да е ранена? — запитах аз, посочвайки я с глава.

— Не — отговори Сола. — Мисли, че си убит.

— И че котката на нейната баба няма да има чистач на своите зъби — добавих аз с усмивка.

— Мисля, че не си справедлив към нея, Джон Картър, — каза Сола. — Не разбирам нито теб, нито нея, но не вярвам жена, в чиито жили плува кръвта на десет хиляди джедаци, да изпада в отчаяние от смъртта на някого, когото смята за недостоен за себе си, нито от смъртта на когото и да било, освен ако това, е човек, който е спечелил нейното сърце. Тя е от много горда, но и много справедлива раса и ако с нещо си я обидил, няма да те забелязва, докато си жив, но ще те оплаква след смъртта ти. На Барсум сълзите са толкова рядко явление — продължи Сола, — че всъщност ми е много трудно да те разбера. През целия си досегашен живот освен Дейа Торис съм видяла само две жени да плачат. Едната от тях плака от отчаяние, а другата — от злоба. Първата беше майка ми — плака, преди да я убият, а другата — Саркоя, плака днес, когато я отдръпнаха от мен.

— Твоята майка ли? — извиках аз. — Но, Сола, ти не си познавала своята майка!…

— Познавах я. И баща си също. Ако искаш да чуеш една странна, небарсомианска история, ела тази нощ при нашата кола. Ще ти разкажа което още никога не съм споделяла с никого. Дадена е вече заповед за тръгване — трябва да вървиш.

— Ще дойда — обещах аз. — Не забравяй да кажеш на Дейа Торис, че съм жив и се чувствам добере. Няма да й се натрапвам, но не й казвай, че съм видял как е плакала. Ако пожелае да говори с мен, кажи й, че съм на нейните заповеди.

Сола се изкачи на колата — тя тъкмо заемаше място в колоната. Метнах се на тоата и препуснах към отряда, който трябваше да осигурява тила на кервана; застанах близо до Тарс Таркас.

Разгърнати в дълга верига сред жълтия пейзаж ние представлявахме впечатляваща и зловеща картина. Двеста и петдесет цветни, богато украсени коли, предвождани от около двеста воини и военачалници, яздещи по петима в редица, всяка петорка на около сто ярда от другата. Най-отзад, зад колите, яздеше почти същото количество войни, подредено по същия начин. Всеки от фланговете се охраняваше от около двадесетина ездачи, а в огромния квадрат, образуван от охраняващите колоната воини, яздеха свободни петдесет допълнителни животни, наречени зитидари, и няколкостотин тоата.

Блестящите на слънцето с метали и скъпоценностите си накити на мъжете и жените, не по-малко живописната украса на тоатите и зитидарите, ярките цветове на великолепните коприни, кожи и пера придаваха на кервана някаква варварска прелест, при вида на която всеки източноиндийски набаб би позеленял от завист. Доста широките колела на колите и меките възглавнички на лапите на животните позволяваха да се придвижваме по дъното на пресъхналото море в пълна тишина — като безкрайна колона от духове, и след нас не оставаше никаква следа. Това беше първата огромна кавалкада от хора и животни, след която не се вдигала облаци прах. На Марс всъщност прах няма, може би само с изключение на обработваемите земи, но дори и там той е почти незабележим поради липсата на силни ветрове.

След вечерята, която се състоеше от нещо като сирене и растително мляко, намерих Сола. Тя работеше на светлината на факлите амуницията на едно от животните на Тарс Таркас. Когато приближих, вдигна глава и на лицето й се изписа неподправена радост.