Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

И тази вечер Дейа Торис не ме удостояваше с никакво внимание и макар на няколко пъти да се обръщах към нея произнасяйки името й, не само че не ми отговори, но дори и само с едно помръдване на веждата си не даде да се разбере, че забелязва моето съществуване. Отчаян, направих това, което на мое място биха направили повечето влюбени — реших да разпитам някое доверено лице. В дадения случай това беше Сола. Открих я в друга част на лагера.

— Какво става с Дейа Торис? — развълнувано запитах аз. — Защо не иска да разговаря с мен?

Сола се учуди, такова странно поведение на двама душат беше за нея необяснимо. Но и нямаше как да го разбере.

— Казва, че ти си я разсърдил. И не споменава нищо повече по този въпрос с изключение на това, че е дъщеря на Джед и внучка на Джедак, а е била оскърбена от същество, недостойно да чисти, зъбите на сорака на нейната баба.

За секунда се замислих върху тези думи и накрая запитах:

— Какво е това „сорак“?

— Соракът е малко животинче с големина колкото моята длан, което червените марсианци държат за развлечение.

Значи аз не бях достоен да чистя зъбите на котката на нейната баба! Дейа Торис сигурно няма прекалено добро мнение за мен. Но от друга страна не можах да се въздържа от смеха, който ме напуши, чувайки тези думи — странни и едновременно с това толкова познати, толкова земни. Изведнъж някъде в мен се обади потисканата досега тъга по дома; думите на Дейа твърде много напомняха на нашенското „не е достоен да й чисти обувките“.

Започнах да мисля за друго. Какво ли правят моите близки на Земята? Не бях ги виждал вече от много години. Във Виржиния живееше семейство Картър, то твърдеше, че съм техен близък роднина — от страна на единия от дядовците им. Навсякъде минавах за двадесет и пет или тридесетгодишен мъж и фактът, че съм нечий дядо, ми се струваше пълна безсмислица, още потече, че твърде често се чувствах и се държах като хлапак.

В това семейство, имаше две деца. Много ги обичах, а те смятаха, че на Земята няма друг такъв чудесен човек като техния чичо Джек. Личицата им изплуваха пред мен и, вдигайки очи към обляното от лунна светлина небе на Барсум, почувствах че така ми е мъчно за тях — като за никого друг досега. Моята природа на скитник ме гонеше от място на място и всъщност не знаех истинския смисъл на понятието „бащин дом“. За мен то се свързваше винаги с големия салон в дома на Картърови. Сърцето, ме теглеше към този салон, зовеше ме да избягам оттук, от тези студени и враждебни същества, сред които бях захвърлен по някаква странна приумица на съдбата. Ако поне, Дейа Торис беше по-мила към мен! Но за нея бях само същество от нисш ранг, някой, който не е достоен дори да чисти зъбите на котката на баба й. За щастие в мен отново заговори чувството, за хумор и аз, смеейки се, се омотах в кожите и коприната и заспах там, където се намирах, на полето, заляно от блясъка на чуждата луна.

На следващия ден вдигнахме лагера много рано и не спряхме за почивка чак до свечеряване. Еднообразието на пътуването бе нарушено от две събития. Към обяд забелязахме някъде далеч напред от дясната ни страна нещо, което, приличаше на инкубатор. Лорказ Птомел заповяда да се провери това. Тарс Таркас взе със себе си дванадесет воини, между които и мен, и ние препуснахме по мекия килим на мъха към постройката.

Това наистина беше инкубатор, но заложените в него яйца имаха много по-малки размери от ония, които видях първия ден на Марс.

Тарс Таркас скочи от „коня“ си и огледа всичко внимателно. После заяви, че инкубаторът е на зелените хора от Вархун и че циментът, с който е бил уплътнен, още не е успял да изсъхне.

— Изпреварили са ни с един ден път — каза той й на жестокото му лице пламна жаждата за битка.

Воините бързо се справиха с инкубатора. Разрушиха входа и няколко от тях, като се вмъкнаха вътре; с късите, си мечове унищожиха съдържанието му. По време на ездата запитах Тарс Таркас дали тези вархунианци, чиито яйца току-що унищожихме, не са по-ниски, отколкото хората от Тарк.

— Забелязах, че техните яйца са значително по-дребни от тези в нашия инкубатор — добавих аз.

Обясни ми, че яйцата на хората от Вархун току-що били заложени, и през петгодишното си пребиваване в инкубатора ще растат, докато най-после, малко преди да се излюпят, достигнат размерите на тези които бях видял. Едва сега, си обясних как жените на зелените марсианци успяват да снесат такива яйца, от които по-късно се излюпват същества, високи по четири фута. Както в действителност се оказа, току-що снесеното яйце на марсианката е само малко по-голямо от яйцето на земната патица, а понеже не започва да расте, докато не попадне под въздействието на слънчевите лъчи, вождовете нямат никакви проблеми с пренасянето на яйцата от подземията в инкубаторите.