Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Денят вече отстъпваше пред нощта. Разхождахме се по широка алея, осветена от двете луни, а Земята гледаше към нас с блестящото си зелено око. Имах усещането, че сме сами във Вселената и ми стана приятно.

Но студенината на марсианската нощ вече напомняше за себе си, затова снех коприненото си наметало и покрих с него раменете на Дейа Торис. При това движение я докоснах с длани и в същия миг почувствах проникващ във всичките ми клетки трепет, толкова силен, колкото никога преди това не бях преживявал. Стори ми се, че Дейа леко наклони глава към рамото ми, но не бях сигурен. Знам единствено, че когато моята длан остана на рамото и малко по-дълго, отколкото е необходимо, тя не се отмести, нито пък реагира по някакъв друг начин. И така в мълчание се разхождахме по повърхността на този умиращ свят, а в гърдите поне на единия от нас се раждаше чувство — най-древното от всички, макар и винаги ново.

Обичах Дейа Торис. Това, което изпитах, докосвайки рамото й, беше най-безпогрешното доказателство. Едва сега осъзнах, че съм я обичал от началото, от мига, когато нашите очи се срещнаха за първи път на площада в мъртвия град Корад.

Исках веднага да й кажа за чувствата си, но по-късно си помислих за безнадеждната ситуация, в която се намира. Аз бях единственият човек, който можеше да й служи за опора и малко да смекчава тежестта на робството й, да й бъде защитник в обкръжението на хиляди врагове, които ще я заобикалят след завръщането ни в Тарк. Защо да й причинявам допълнителна болка и да създавам още една причина за тъга, признавайки й любовта, на която тя вероятно не беше готова да отговори с взаимност. Нейното положение още повече щеше да се усложни, а предположението, че би могла да си помисли, че се старая да използвам ситуацията, за да спечеля нейната благосклонност, ме накара да премълча всичко, което исках да й кажа.

— Нищо ли няма да кажеш, Дейа? — запитах аз. — Може би вече искаш да се върнеш у дома?

— Не — каза тя. — Тук съм щастлива. Не знам защо, но винаги се чувствам щастлива и доволна, когато ти, чуждият човек, си с мен. В такива мигове ми се струва, че не ме заплашва никаква опасност и скоро ще се върна в двореца на моя баща и ще усетя прегръдката на силните му ръце и целувките на моята майка.

— Нима на Барсум хората се целуват? — запитах аз. Тя по моя молба ми обясни значението на тази непозната за мен дума.

— Да. Родителите, братът, сестрата… — отговори тя, а после добави с тих глас: — и любовниците…

— А ти, Дейа, имаш ли родители, братя, сестри?

— Да.

— А… любовник?…

Тя замълча, а аз напразно повтарях въпроса си.

— На Барсум мъжът не задава на жената въпроси — каза най-после Дейа, — а само на майката и на тази, за която се е борил и е победил…

— Но аз се борих… — започнах и си прехапах езика, съжалявайки, че някой не ми го откъсна преди това. Без да каже нито дума повече, Дейа сне от раменете си моята пелерина, подаде ми я и с гордо вдигната глава тръпна към сградата, където живееше.

Не тръгнах след нея, гледах само дали ще стигне благополучно до входа. Заповядах на кучето да я придружи и се прибрах в своето жилище. После прекарах няколко часа, седейки потиснат на пода, и размишлявах за странните капризи на съдбата, която си играеше с нас — бедните, изгубени, смъртни същества.

Та, значи, това била любовта! Бях успял да се спася от нейните окови през годината на странстване из петте континента и заобикалящите ги морета. Изплъзвах се от ръцете й, макар да познавах множество красиви жени, макар да попадах в благоприятни за това ситуации. Но не преставах да търся своя идеал. И ето сега се влюбих безумно в същество от друг свят, в някого, който може би прилича на мен, но не е абсолютно същия. Бях луд по жена, която се беше излюпила от яйце и вероятно щеше да живее хиляда години, жена, от народ със странни за нас обичаи. Влюбих се в жена, чиито надежди, удоволствия и разбирания за злото и доброто можеха така да се различават от моите, както моите от тези на зелените марсианци.

Да, необмислено бе от моя страна, но аз бях влюбен и макар да страдах повече от всеки, друг път, не бих заменил страданието си за всичките съкровища на Барсум. Такава е любовта и такива са влюбените винаги и навсякъде.

Дейа Торис беше за мен всичко, което е хубаво, добро, благородно, съвършено. Вярвах в това от цялото си сърце, до дъното на душата си, както през онази нощ, когато седях на купищата коприна в изоставения град Корад, а по-близката луна на, Барсум плуваше по небето на запад, спускайки се към хоризонта и хвърляйки бледа светлина върху древните мозайки от злато, мрамор и скъпоценни камъни в моята стая, така и сега, когато седях до бюрото си в малкия кабинет, чиито прозорци гледаха към река Хъдзън. От онзи миг изминаха вече двадесет години — през първите десет живях и се борих до Дейа Торис и нейния народ, а следващите бяха вече само живот със спомени.