Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Утрото на нашето отпътуване за Тарк беше ясно и горещо, като всички утрини на Марс с изключение на шестте седмици, през които се топи ледът на полюсите.

Открих Дейа Торис в тълпата от заминаващи коли, но тя се обърна с гръб към мен, без да каже нито дума. Забелязах, че лицето й се покри с гъста, червенина. Можех да кажа, че съм я обидил, без да искам, че не съм си давал сметка за това, какво говоря, го аз също мълчах, с типичната за любовта липса на логика. А може би тогава щях да постигна поне примирие, някакво половинчато подобрение на положението. Кой знае…

Тъй като се чувствах задължен да се грижа за нейното удобство, погледнах във вътрешността на колата и започнах да оправям коприната и кожите, на които седеше Дейа. И в същия миг бях поразен от това, че единият й крак бе прикован с тежка верига за канатата на колата;.

— Какво значи това? — извиках аз, обръщайки се към Сола.

— Саркоя смята, че така ще бъде по-добре — отговори Сола с такъв израз на лицето, който показваше, че и на нея самата това й е неприятно.

Разгледах внимателно веригата и забелязах, че е заключена със солиден катинар.

— Къде е ключът? — извиках аз. — Дай го веднага!

— Саркоя го взе със себе си — отговори Сола.

Без да губя време, намерих Тарс Таркас. С всички сили протестирах срещу жестокостта, с която се отнасяха към Дейа Торис, жестокост, която в моите влюбени очи, колкото повече говорех, приемаше все по-големи размери.

— Джон Картър — бавно каза Тарс Таркас, — ако някога ти и Дейа Торис решите да бягате, сигурно ще се опитате да го направите по време на това пътуване. Ние знаем, че без нея ти няма да тръгнеш. Доказа, че си забележителен воин, заради което не искаме да ти слагаме верига; решихме да ни задържим и двамата по един по-прост, но осигуряващ безопасността на всички ни начин. Аз свърших.

Разбрах, че е убеден в правилността на взетото решение и всякакви опити да бъде отклонен от него са напразни. Все пак поисках да вземе ключа от Саркоя и да й забрани в бъдеще да се приближава до Дейа Торис.

— Длъжен си да направиш за мен поне това, Тарс Таркас, заради приятелското чувство, което изпитвам към теб.

— Приятелско чувство!? — повтори той. — Няма такова нещо, Джон Картър. Но все пак ще направя това, за което ме молиш. Ще заповядам на Саркоя да престане да безпокои момичето, а с ключа ще се заема лично аз.

— А може би ще натовариш с тази отговорност мен? — запитах аз е усмивка.

Той дълго и внимателно гледа към мен.

— Ако дадеш дума, че нито ти, нито Дейа Торис няма да се опитвате да избягате, докато не стигнем до двореца на Тал Хайус, можеш да получиш ключа и да хвърлиш веригата, която приковава момичето, в река Исс.

— Може би ще бъде по-добре, ако ти задържиш ключа, Тарс Таркас — отговорих аз след кратък размисъл.

Усмихна се и не каза нищо повече, но още същата нощ, по време на една от почивките, забелязах, че тихичко се приближи към Дейа Торис и сне веригата от крака й.

Под обвивката от жестокост и безразличие в характера на Тарс Таркас имаше нещо, което той се стараеше да прикрие, може би дори да превъзмогне. Навярно това бяха остатъци от някакви положителни качества, които, често връщайки се в съзнанието му, показваха по какъв страшен начин живеят той и неговите съплеменници.

Отивайки към колата на Дейа Торис, минах покрай тази на Саркоя. Изпълненият с яд поглед, който тя ми хвърли, беше най-хубавият подарък, който получих от много дни, насам. Как само ме мразеше тя! Толкова явно и осезаемо, че буквално можеше да ме съсече с меч.

След няколко минути забелязах, че Саркоя разговаряше с един воин на име Дзад — огромно, лениво и невероятно силно животно — истински звяр. Принадлежеше към онези, които още не са убили някого от вождовете и спадаха към „о мад“ — т.е. воините, имащи право само на едно име. Второто си име можеха да получат едва с накитите, снети от тялото на убития вожд. На този именно обичай дължах двете си нови, марсиански имена — някои се обръщаха към мен с Дотар Сюйат, което представляваше комбинация от първите имена на вождовете, чиито отличия носех след схватките си с тях.

Дзад поглеждаше от време на време към мен, докато Саркоя явно се стараеше да го склони да направи нещо. Тогава не обърнах внимание, но на следващия ден имах сериозен повод да си спомня техния разговор, а в същото време да осъзная докрай каква страшна омраза изпитваше Саркоя към мен и на какви деяния беше способна, за да си отмъсти на всяка цена.