Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Опитът ми с кучето ме накара да установя приятелски контакти с тоатите чрез доброта и деликатно отношение. Най-напред ги убедих, че няма да могат да ме хвърлят от седлото и дори ги блъсках с пистолета между ушите, за да им внуша веднъж завинаги кой е господарят. По-късно постепенно спечелих тяхното доверие сравнително по същия начин, по който постигнах това на Земята, обяздвайки непокорните коне. Между нас се възцари хармония и взаимно разбирателство, тъй като винаги, след периода на първоначалните недоразумения, съм се старал да се отнасям към, животните внимателно, а ако все пак се стигнеше до необходимостта да се пролее кръв, бих предпочел да дам своя живот, отколкото да бъде убито бедното, лишено от разум, създание.

Няколко дни по-късно моите тоати учудваха с държанието си цялото племе. Ходеха след мен като кучета, показвайки привързаността си с потъркване на дългите си опашки в моето тяло. Реагираха на, всяка заповед с такава готовност и усърдие, че марсианците започнаха да ми приписват някакви тайнствени сили, принесени от Земята и непознати на Марс.

— Да не би да си им направил някаква магия? — запита ме един ден Тарс Таркас, когато забеляза, че пъхам ръката си дълбоко в муцуната на един от тоатите, на когото докато пасеше мъха на двора, между зъбите беше заседнал доста голям камък.

— Да, отнасям се към тях добре — отговорих аз. — Както виждаш, наличието на деликатни чувства е потребно дори и на воина. Сега съм сигурен, че моите тоати ще ми се подчиняват както в огъня на битката, така и по време на поход и това съзнание поддържа моята боеготовност винаги на висота. Аз съм деликатен по характер господар и затова съм и по-добър воин. Другите също трябва да приложат моя метод. Това е в техен интерес и ще е от полза както за самите тях, така и за цялото племе. Ти самият ми разказваше, че заради капризността на своя характер тези огромни животни често обръщат победата в поражение, хвърляйки войните от седлото и разкъсвайки телата им.

— Кажи ми тогава по какъв начин постигаш послушанието на тоатите? — помоли ме Тарс Таркас.

Обясних му възможно най-подробно какъв е моят метод на дресура, а по-късно ми се наложи да го повторя пред Лоркас Птомел и събраните войни. Този миг означаваше нов живот за бедните тоати. Преди да напусна племето на Лорказ Птомел, със задоволство наблюдавах резултатите от моите усилия — видях деликатни и послушни ездитни животни. Усърдието и точността им в изпълнението на заповедите направиха такова впечатление, че Лоркас Птомел, като признание за моите заслуги към племето, сне от коляното си и ми подари метален наколенник, изработен от масивно злато.

На седмия ден след битката е въздушния кораб Лоркас реши, че опасността е минала и ние се отправихме обратно към Тарк.

В дните преди нашето тръгване рядко виждах Дейа Торис; бях зает с овладяване на науките, които ми преподаваше Тарс Таркас, и с дресировката на моите тоати. Няколко пъти посетих жилището й, но не я заварих там, защото се разхождаше със Сола и разглеждаше сградите, разположени близо до площада. Предупредих ги да не се отдалечават твърде много, страхувах се, че могат да се натъкнат на големите бели маймуни, чиято жестокост познавах вече доста добре. Но моите опасения бяха оправдани само донякъде, тъй като след тях винаги вървеше Вул, а и Сола беше добре въоръжена.

Последната вечер преди тръгването ги забелязах да вървят по голямата алея, водеща към площада. Излязох да ги посрещна и като казах, че поемам върху себе си отговорността за безопасността на Дейа Торис, изпратих Сола под някакъв благовиден предлог в къщи. Изпитвах добри чувства към Сола и й имах пълно доверие, но желаех да остана насаме с Дейа Торис. Тя не само беше чудесна приятелка, но в моите мисли я свързвах с онова, което бях оставил на Земята. Обединяваха ни толкова силни връзки на взаимен интерес, като че ли бяхме се родили под един и същи покрив, а не на различни планети, отдалечени една от друга на разстояние четиридесет и осем милиона мили.

Знаех, че тя изпитва същите чувства към мен. Когато забеляза, че се приближавам, отърси се от унинието и лицето й засия! Поздрави ме по начина, обичаен за червените марсианци — поставяйки дясната си длан на лявото ми рамо.

— Саркоя каза на Сола, че си станал истински таркиец — каза тя, — и че сега няма да мота да те виждам по-често от другите воини.

— Лъже — отговорих аз.

Дейя Торис се усмихна.

— Знаех, че дори и да си станал истински член на тяхното племе, ти ще си останеш мой приятел. На Барсум казваме: „Войнът може да промени отличията си, но сърцето си — никога“.