Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

— Струва ми се, че направиха всичко, за да не ни позволят да се срещнем — продължи Дейа. — Винаги, когато имаше свободно време, някоя от по-старите жени от смитата на Тарс Таркас намираше претекст да отведе Сола и мен някъде, където не би могъл да ни срещнеш. Често ме заставяха да работя в подземията на тази сграда при размесването на барут с радий или изработването на патрони. Знаеш, че те трябва да се правят на изкуствена, светлина, слънчевата предизвиква експлозия. Забелязал ли си, че куршумите им избухват при удар с целта? Външната непрозрачна обвивка се счупва, откривайки дебел стъклен цилиндър, в чиято предна част е поставена сместа от барут и радий. Щом до нея достигнат слънчевите лъчи, дори и да са разсеяни, тя избухва с несравнима сила. Ако някога бъдеш свидетел на битка през нощта, ще забележиш, че взривове няма да има. Затова пък следващото утро ще бъде изпълнено с детонациите на изстреляните през нощта куршуми, върху които е паднала слънчевата светлина, Но обикновено след залез-слънце се употребяват неексплозивни патрони.

Колкото и да ме интересуваха допълненията, които Дейа Торис внасяше в моите познания по военното изкуство на марсианците, много повече се вълнувах от отношението към нея. Това, че се стараеха да ме държат на разстояние, вече не ме изненадваше, но много се ядосвах, че я принуждават да работи тежка и опасна работа.

— Унижаваха ли те? Отнасяха ли се жестоко с теб? — запитах аз, усещайки как горещата кръв на предците ми кипи в моите жили.

— Не, по-скоро не — отговори тя. — Стараят се единствено да наранят моята гордост. Знаят, че произхождам от великия род на Джедаците, наброяващ хиляди поколения, че мога да проследя историята на моите прародители до строителя на първия канал и затова ги гризе завистта, че не познават дори собствената си майка. В дъното на душата си те мразят своята страшна съдба и изливат омразата си върху мен, символизиращата всичко, от което те са лишени, за което тъгуват, знаейки че то е непостижимо. Да се смилим над тях, вожде мой, защото, дори да се наложи да загинем от ръцете им, можем да бъдем милостиви, тъй като стоим по-високо и те разбират това.

Ако знаех какво означават думите „вожде мой“, изказани от червената жена към мъжа, щях да преживея най-голямата изненада в моя живот, но не го разбрах нито тогава, нито през следващите няколко месеца. Изглежда, че още много неща съм имал да науча на Барсум.

— Да, Дейа, мисля, че най-доброто доказателство за нашата мъдрост ще бъде, ако приемем съдбата си с достойнство. Въпреки това се надявам, че следващия път, когато някой марсианец, все едно дали зелен, червен, розов или виолетов, се опита да ти причини зло, аз ще бъда до теб, моя принцесо.

Като чу последните ми думи, Дейа Торис изведнъж опря да диша и погледна към мен с широко отворени очи, после със странна усмивка, от която в ъгълчетата на устните й се появиха трапчинки, поклати глава и каза:

— Какво дете си само! Велик воин и все пак малко, непохватно дете.

— Какво толкова съм казал? — запитах аз, малко объркан.

— Ако останем живи, един ден ще разбереш, Джон Картър, но аз няма да ти го кажа. Най-чудното е, че слушам това без капчица, гняв, аз, дъщерята на Морс Кайак, синът на Тардос Морс — каза тя накрая повече на себе си.

Пак така внезапно изпадна във весело настроение и започна да се шегува с моето достойнство на велик таркийски воин, което според нея беше в противоречие с деликатността на характера и вродената ми учтивост.

— Струва ми се, че ако случайно нараниш своя противник, ти ще го вземеш у дома си и ще го лекуваш, докато оздравее — смееше се тя.

— Точно по този начин постъпваме на Земята — казах аз. — Във всеки случай, така постъпват цивилизованите хора.

Отново избухна в смях. Не можех да разбера това. Но при цялата своя деликатност и чар тя все пак беше марсианка, а за жителя на Марс най-добрият враг е мъртвият враг. Всеки убит неприятел означаваше, че ще има за поделяне повече плячка за останалите живи.

Бях много любопитен какво в моите думи преди малко така я бе развълнувало и разсмяло и настоявах да ми го обясни.

— Не — каза тя. — Достатъчно е, че ти го каза и аз го чух. А когато най-после разбереш, вече няма да съм между живите. Това вероятно ще се случи, преди луната дванадесет пъти да обиколи Барсум, и помни, че съм слушала това и съм се смяла.

Нищо не разбирах, но колкото повече настоявах, толкова по-категоричен беше нейният отказ. Най-накрая видях, че няма да постигна нищо и се предадох.