Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

По Това време Саркоя беше най-старшата и най-доверената жена на Тарс Таркас. Следователно тя имаше могъщо влияние върху владетеля, тъй като никой друг не се ползваше с такова доверие, както Тарс Таркас.

И все пак аудиенцията ми повлия по начин, обратен на очаквания — не само не се отказах от мисълта за бягство, но съсредоточих върху обмислянето на плана и интелигентност, и опит. Сега, в значително по-висока степен отпреди, бях убеден в абсолютната необходимост от бягството, защото знаех, че в резиденцията на Тал Хайус Дейа Торис не може да разчита на добър прием. Сола беше ми разказвала за техния владетел и, съдейки по думите и, той бил истинско чудовище, олицетворение на злото, жестокостта и бруталността. Студен, хитър, пресметлив, за разлика от своите съплеменници, роб на дивите страсти, на жаждата за размножаване, която заедно с бавната смърт на планетата угасвала в гърдите на марсианците и вече почти затихнала.

Студена пот ме обливаше при мисълта, че божествената Дейа Торис би могла да попадне в лапите на такова чудовище, обременено с атавистични инстинкти. По-добре да запазя последните куршуми за себе си и да стрелям в сърцето си като онези храбри жени от пограничните територии на моя роден край, които предпочитаха смъртта пред робството в индианските лагери. Докато обикалях площада, потънал в мрачните си мисли, забелязах, че Тарс Таркас излиза от залата за аудиенции и се насочва към мен. Отношението му не беше се променило и той ме поздрави, спазвайки всички правила, като че ли не се бяхме виждали от дълго време.

— Къде е твоето жилище, Джон Картър? — запита ме след миг.

— Още не съм си избрал — отговорих аз. — Струва ми се, че би било най-добре, ако заживея сам или заедно е други войни. Тъкмо чаках подходящ миг, за да те помоля за съвет. Както знаеш — усмихнах се, — не познавам още обичаите ви.

— Ела с мен — покани ме той и тръгнахме през площада към сградата, която, както със задоволство установих, беше съединена със заеманата от Сола и нейните подчинени.

— Моята стая е на партера на тази сграда — каза Тарс Таркас. — Първият етаж също е зает, там нощуват други воини, но по-горните етажи са празни. Можеш да избереш някой от тях. Разбирам — продължи той, — че си предал своята жена на червеното момиче. Можеш да правиш каквото ти харесва, ти си извоюва правото за това, но като вожд трябва да имаш някого, който да ти прислужва. Според нашия обичай можеш да си избереш една или дори всички жени, принадлежали преди това на воините, чиито отличия носиш.

Благодарих му и обясних, че спокойно мога да мина без слугиня, но ми е нужен готвач. Той обеща да ми изпрати жени, които да се заемат с това, а също така да се грижат за моето оръжие и да ми изработват амуниции, те, както подчерта Тарс Таркас, скоро може да ми потрябват. Добавих също, че биха могли да ми донесат кожите и коприната, принадлежали на убитите воини, защото нощите са студени, а аз нямам собствени завивки.

Обеща да издаде съответните заповеди и си отиде. Останал най-после сам, тръгнах по извития коридор към горните етажи, за да потърся подходящо жилище. Красотата на другите сгради намираше отражение и в тази и, както обикновено, бях погълнат от откриването и изучаването на нови произведения на изкуството.

В края на краищата си избрах една голяма и хубава стая на втория етаж с изглед към площада. По този начин исках да бъда по-близо до Дейа Торис. Тя живееше на първия етаж в сградата, прилепена, до нашата, и ми хрумна, че бихме могли да уговорим някакъв сипнал за връзка в случай на нужда — ако й потрябва помощ или закрила.

На етажа, който заех, се намираха около десет стаи — бани, гардероби, спадни и салони. Прозорците на вътрешните помещения гледаха към огромен двор, вътрешност на четириъгълник, образуван от сградите, издигащи се на четирите съседни улици. Този двор сега беше превърнат в зверилник. Там пребиваваха най-различни животни, собственост на живеещите в сградите воини. Дворът беше покрит с жълта, подобна на мъх растителност. Срещаше се почти по цялата повърхност на тази планета. Многобройните фонтани, скулптури, пейки и беседки даваха представа за красотата му в онези отдавнашни времена, когато по него са се разхождали усмихнати хора, с блестящи коси. Хора, които безмилостните закони на човешката природа бяха изгонили не само от техните домове, но изобщо отвсякъде, и от които бяха останали само неясни легенди, повтаряни от далечните им потомци.