Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Двете пазачки изтичаха след нас, сякаш отново искаха да поемат споите функции. Бедното момиче се притисна към мен, хвана се за ръката ми. Отпратих жените, обещах им отсега нататък с пленничката да се занимава Сола. Същевременно предупредих Саркоя да не се опитва по никакъв начин да причини зло на момичето, защото това ще повлече след себе си бързо и сурово наказание.

После разбрах, че възприетата от мен тактика не е най-сполучливата и нанесох на Дейа Торис повече вреда, отколкото полза. На Марс мъжете не убиват жени, нито пък жените убиват мъже. Саркоя хвърли към нас злобен поглед и си отиде, за да ни очерня и да плете интриги.

Намерих Сола и я уведомих, че искам да се грижи за Дейа Торис също толкова внимателно, колкото и за мен, да намери убежище, в което няма да бъдем безпокоени от Саркоя, и най-накрая заявих, че се премествам при мъжете.

Сола хвърли поглед към моето оръжие и към накитите на шията ми.

— Ти сега си голям вожд — каза тя, — и трябва да изпълнявам твоите поръчения, но правя това с истинско удоволствие. Човекът, чиито накити носиш, беше млад, но въпреки това голям воин. Със своите подвизи той си извоюва положение, малко по-ниско от това на Тарс Таркас, който, както знаеш, заема в йерархията второ място след Лорказ Птомел. Ти сега си единадесети измежду всички таркиици, само десет от тях имат по-високо звание от теб.

— А ако убия Лорказ Птомел? — запитах аз.

— Тогава ще бъдеш първи, Джон Картър. Но би могъл да го призовеш само със съгласието на целия съвет. Ако той те нападне пръв и ти го убиеш при самоотбрана, тогава с пълно право ще заемеш неговото място.

Засмях се и смених темата. Нямам никакво желание да убивам Лорказ Птомел и още по-малко да бъда един от таркийците.

Придружих Сола и Дейа Торис в търсенето на ново помещение. Намерихме го в една сграда със значително по-модерна архитектура в близост до залата за аудиенции. В нея открихме истински спални помещения с метални, легла, прикрепени към мраморния таван с дебели златни вериги. Рисунките по стените бяха изпипани до последния детайл и за разлика от фреските в другите посетени от мен сгради, представяха групи от хора в различни ситуации. Те твърде много приличаха на мен, само кожата им беше по-светла от тази на Дейа Торис. Бяха облечени в елегантни, ефирни дрехи, богато украсени с метал и скъпоценни камъни, косите им имаха красив златно– или червено-кафяв цвят. Мъжете нямаха бради и само няколко от тях бяха въоръжени. Сцените представляваха главно различни видове игри.

Дейа Торис, виждайки тези великолепни произведения на изкуството, запляска с ръце от възторг. Затова пък Сола не им обърна никакво внимание.

Решихме Дейа Торис и Сола да заемат стаята на втория етаж, с прозорци към площада, а принадлежащите към нея помещения да служат за кухня и килер. След това изпратих Сола за необходимите неща и за продукти, казах и, че докато се върне, аз ще охранявам Дейа Торис.

Когато Сола излезе, момичето ми каза, леко усмихвайки се:

— А къде би могла да избяга пленничката, дори и да я оставиш сама? Би могла единствено да тръгне след теб и да моли за закрила и прошка, защото е мислила, за теб през последните няколко дни.

— Така е — кимнах аз. — Никой от нас не може да избяга оттук, освен ако не тръгнем заедно.

— Чух това, което казваше на оня тип Тарс Таркас и мисля, че разбирам твоето положение тук, сред тези хора. Но защо каза, че не си от Барсум. Откъде си дошъл в такъв случай? Приличаш на хората от моята раса и в същото време си различен от тях. Говориш моя език, но аз чух, че съвсем наскоро си се научил да си служиш добре с него. Всички на Барсум говорят един и същи език, макар че начинът на писане понякога се различава. Само в долината Дор, където река Исс се съединява с мъртвото море Корус, употребяват струва ми се, някакъв друг език. Но освен легендите няма никакви доказателства някой да се е завърнал от там. Само не казвай, че ти си едно от онези тайнствени същества! Ако това е истина, ще те убият веднага, защото няма да можеш да намериш място да се скриеш. Очите и бяха изпълнени с очакване да й противореча.

— Не познавам вашите обичаи — отговорих аз, — но в моята страна, във Виржиния, джентълменът не лъже, за да спаси кожата си. Не съм от Дор, никога не съм виждал тайнствената река Исс, а мъртвото море Корус е за мен още по-голяма загадка, отколко за вас. Вярваш ли ми?

Изведнъж се улових в това, че много бих искал тя да ми повярва и не защото щях да започна да се страхувам за своя живот, ако всички повярват, че съм се върнал от барсомианския ад или рай, каквото и да беше долината Дор. Но защо тогава? Защо така много държах на мнението й? Взрях се и красивото, обърнато към мен лице и когато очите пи се срещнаха, разбрах — и изтръпнах. В главата й сигурно се въртяха подобни мисли. Отдръпна се от мен с въздишка и все така гледайки ме в очите, прошепна: