Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Озовах се на площада и видях момичето за трети път. То стоеше в компанията на пазачите при входа на залата за аудиенции, а щом се приближих, хвърли към мен високомерен поглед и се обърна с гръб. Поведението й беше същото, като на някоя земна жена при подобни обстоятелства и това изпълни сърцето ми с топло предчувствие за невидима връзка, макар че мъжкото ми достойнство беше засегнато. Приятно ми стана, защото съзнавах, че още някой на Марс реагира по присъщия на земните хора маниер, макар да го правеше по не особено приемлив начин.

Ако някоя от зелените марсианки решеше да изрази недоволство или неприязън, сигурно щеше да го направи с помощта на меча или да натисне спусъка. Но само някаква много тежка обида би могла да предизвика в тях подобна реакция, защото те са напълно лишени от чувства. Трябва още веднъж да отбележа, че Сола представляваше изключение от това правило. Нито веднъж не забелязах да се отнесе към някого с жестокост или пък да бъде неучтива или сурова. Истина беше, както казаха жените от нейното племе, че по характер прилича на своите предци, нелишени от нормалните за разумно същество чувства.

Забелязах, че плененото момиче е център на всеобщо внимание и се спрях, за да видя какво щеше да последва. Скоро дойде Лорказ Птомел заедно с придружаващата го свита от вождове и с жест заповяда да се въведе момичето в залата. Реших да вляза след тях и се надявах, че няма да ме изхвърлят. Досега марсианците ме удостояваха с известно внимание, а освен това не знаеха, че вече разбирам техния език. Помолих Сола да запази това поне за известно време в тайна, оправдавайки се, че не искам да бъда принуждаван да разговарям с мъжете, докато не се убедя, че владея в достатъчна степен езика.

Марсианците насядаха по стъпалата на подиума, а плененото момиче, придружено от двете си пазачки, се изправи пред тях. Една от пазачките беше Саркоя. Държеше се с момичето унизително и жестоко, болезнено впивайки нокти в кожата й или извивайки ръката й. Дърпаше я грубо или я блъскаше пред себе си. Струваше ми се, че иска да излее върху това бедно, беззащитно момиче цялата омраза, злоба и жестокост, с които се беше срещала през всичките деветстотин години на своя живот, прибавяйки към това дългите хилядолетия опит на своите диви, брутални предци.

Другата пазачка беше безразлична към момичето. Оставеха ли пленничката само на нея, а за щастие така беше през нощта, тя сигурно нямаше да я измъчва толкова.

Лорказ Птомел вдигна очи, обърна се към пленничката и в този миг забеляза моето присъствие в залата. Каза нещо на Тарс Таркас, правейки при това впечатление на ядосан, но когато Тарс Таркас му отговори, за съжаление твърде тихо, за да мога да го чуя, вождът кимна, усмихна се и повече не ми обърна никакво внимание.

— Как се казваш? — запита той момичето.

— Дейа Торис, дъщеря на Морс Кайак от Хелиум.

— Каква беше целта на вашето пътуване?

— Чисто научна експедиция — с тих, звучен глас отговори момичето, — изпратена от бащата на моя баща, Джедак от Хелиум, имаща за цел да изработи карта на въздушните течения и да изследва гъстотата на атмосферата. Бяхме съвсем неподготвени за битка — продължи тя, — тъй като нашата мисия имаше мирен характер, за което свидетелстваха знамената и цветът на нашите кораби. Работата, която извършвахме, е полезна и за вас в същата степен, както за нас, защото отлично знаете, че без нашите усилия и научни изследвания Марс отдавна би се превърнал в мъртва планета. Въздухът и водата не биха стигнали за поддържане живота дори само на едно същество. Векове наред ние ги осигуряваме и за вас, но от ваша страна се срещаме само с черна неблагодарност, изразена в брутални нападения и постоянни пречки. Защо не заживеете с нас като наши братя? Непременно ли трябва да вървите по път, който ви води до ниво, само малко по-високо от това на глупавите животни, които ви служат? Вие сте народ, който не познава писаното слово, изящните изкуства и най-важното — любовта. Народ, обременен от хилядолетия ужасни обичаи. Притежавайки всичко заедно, дори жените и децата си, всъщност не притежавате нищо. Ненавиждате се взаимно, ненавиждате всички освен самите себе си. Върнете се на пътя, по който са вървели нашите общи прадеди, на пътя на взаимното уважение и приятелство. Той е отворен за вас, червените хора са готови да ви помогнат да го намерите отново. Заедно можем да работим значително по-добре, можем да спасим нашата умираща планета. Внучката на най-могъщия и най-великия от червените джедаци ви моли за това. Вслушайте се в нейната молба!