Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

В този момент трябваше да прекъснем разговора. Към нас приближи един от зелените воини, носеше оръжие, облекло и накити. Изведнъж получих отговор на един от въпросите, зададени ми от Дейа Торис. Забелязах, че от мъртвото тяло на моя неотдавнашен противник бе снето всичко, което носеше, а в поведението на воина, който ми донесе всичко това, открих заплаха, прикрита под маската на уважение, също както и при онзи, който преди това също беше ми донесъл такива трофеи. Разбрах, че първата схватка — тази, която бях провел в деня на моето пристигане на Марс, беше завършила със смъртта на противника ми.

Причината, поради която се отнасяха към мен така любезно, ми стана напълно ясна. Благодарение на строго спазваните обичаи, които ме накараха да нарека Марс планета на парадоксите, бях удостоен с почести, полагащи се на победители — с титлите, екипировката и положението на воина, когото бях убил. Наистина ме смятаха за равен на вождовете и благодарение на тона, както по-късно разбрах, имах относителна свобода и беше допуснато моето присъствие в залата за аудиенции.

Обърнах се, за да взема екипировката на мъртвия воин и забелязах, че Тарс Таркас и другите марсианци ме наблюдават с истинско изумление. Дойдоха при нас и Тарс Таркас каза:

— Като за човек, който доскоро беше още глух и ням, говориш много добре езика на барсомианите. Къде си се научил така, Джон Картър?

— Заслугата е твоя, Тарс Таркас — отговорих аз, — защото ти ми осигури много добра учителка. — Сола… Именно на нея дължа владеенето на вашия език.

— Справила се е много добре — кимна той. — Но твоите познания в другите области изискват сериозно допълнение. Знаеш ли колко би струвала твоята необикновена смелост, ако не беше успял да убиеш някого от двамата вождове, чиито накити носиш сега?

— Досещам се — усмихнах се в отговор аз. — Този, когото не бих успял да убия, щеше да убие мен.

— Грешиш. Барсомианинът убива пленника единствено при самоотбрана и то само в случай на крайна необходимост. Обикновено ги запазваме за други цели.

Изразът на лицето му красноречиво говореше какви цели имаше предвид.

— Сега може да те спаси едно-единствено нещо — продължи Тарс Таркас. — Ако Тал Хайус вземе под внимание твоите положителни качества, твоята храброст и сръчност, може да те намери за достоен да постъпиш на служба при него, да бъдеш приет в нашето племе и да станеш пълноправен таркианец. По волята на Лорказ Птомел до момента на пристигането ни в резиденцията на Тал Хайус към теб ще се отнасят с нужното уважение, което си заслужил с постъпките си. Ще те смятаме за таркиански вожд, но не забравяй, че всеки от нас, който е равен с теб по звание, носи отговорност да стигнеш здрав и читав при Тал Хайус — нашия могъщ и строг владетел. Аз свърших.

— Разбирам — кимнах аз. — Както знаеш, аз не съм от Барсум и вашите пътища не са еднакви с моите. В бъдеще ще мога да постъпвам така, както съм постъпвал в миналото — според това, което ми диктуват съвестта ми и ръководейки се от принципите, задължителни за моята раса. Кажи на своето племе, че всеки барсомианин, с когото се срещна, трябва да уважава моите права на чужденец, защото в противен случай ще трябва да понесе последствията от своите отрицателни действия. Бих искал да поставя ясно още един въпрос — независимо от това какво в края на краищата имате намерение да направите с тази нещастна млада жена, имайки предвид, че ако оттук нататък някой я обиди или се опита да й навреди по какъвто и да било начин, ще трябва да отговаря пред мен. Знам, че за вас великодушието и добротата са непознати чувства, но аз ги ценя твърде високо. И ви уверявам, че това ни най-малко не намалява моята способност за борба и умението ми да си служа с оръжие.

Не съм любител на дългите речи и никога преди не бях го правил, но бях напълно наясно с какъв тон трябва да говоря пред зелените марсианци. Моето неочаквано и за самия мен красноречие им направи голямо впечатление и оттогава в поведението им към мен забелязах още по-голямо уважение.

Тарс Таркас остана доволен от тона и съдържанието на отговора ми, но единственото изречение, с което реагира, беше доста загадъчно.

— Струва ми се, че познавам Тал Хайус, Джедака На Тарк — каза той.

Отново се заех с Дейа Торис, помогнах й да стане и я поведох към изхода, без да обръщам внимание на нерешително пристъпващите наоколо пазачки и на изпитателните погледи на вождовете. Сега аз също бях вожд и можех да поема върху себе си известни задължения. Никой не ни попречи и така Дейа Торис, принцеса на Хелиум, и Джон Картър, джентълмен от Виржиния, заедно с придружаващия ги верен приятел Вул, сред гробна тишина излязоха от залата за аудиенции на Лоркас Птомел, Джедът на тарките от Барсум.