Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Не знаех дали на Марс ще се намери някакво по-добро място за мен, но дори и да нямаше, предпочитах да рискувам живота сред подобни на мен хора, отколкото да остана при тези кръвожадни зеленокожи чудовища.

На следващата сутрин станах много рано. Беше ми дадена относителна свобода — Сола ми каза, че докато не опитам да напусна града без разрешение, ще мога безпрепятствено да излизам и да влизам, когато поискам. Същевременно тя ме предупреди да не излизам без оръжие, защото в този, както в повечето разрушени градове на старата марсианска цивилизация, често се срещат, а и аз самият имах възможност да се убедя, големи бели маймуни. Освен това добави, че Вул няма да позволи да изляза извън границите на града и ме посъветва да не предизвиквам кръвожадната природа на звяра, т.е. да не пренебрегвам неговите предупреждения и да не се приближавам към забранените за мен зони. Ако опитам да му се противопоставя, той ще ме довлече до вкъщи жив или мъртъв. „По-скоро мъртъв“ — прибави Сола.

Тази сутрин бях зает с изучаването на една от непознатите ми улици и най-неочаквано се озовах до границите на града. Пред мен се простираше верига от ниски възвишения, пресечени от тесни оврази. В мен се разгоря желанието да изследвам околността и да разгледам пейзажите зад тях.

Помислих си, че имам чудесна възможност да проверя как ще реагира Вул. Бях сигурен в обичта му; беше ми дал за това много повече доказателства от което и да било друго марсианско същество. Надявах се, че благодарността за спасения му на два пъти живот ще надделее над дълга, наложен му от неговите жестоки господари. Когато приближавах към границите на града, Вул бягаше нервно пред мен, от време на време отърквайки се в краката ми. Видът му бе по-скоро тъжен, отколкото хищен, не показваше големите си зъби, нито пък ръмжеше предупредително. Лишен от дружбата и доброжелателството на същества от моята раса, аз се отнасях дружелюбно към Сола и Вул, защото земният човек, където и да се намира, търси отдушник за своите естествени чувства. Реших да заложа на същия инстинкт у това огромно животно и се надявах да не се разочаровам.

Никога преди това не бях го галил, нито си бях играл с него, но сега седнах на земята, прегърнах го за мускулестата шия и започнах да му говоря на марсиански, тъй както бих говорил на Земята на някое куче на английски. Реакцията му беше точно такава, каквото очаквах — най-напред разтвори устата си толкова широко, колкото можеше, показва целия комплект от дълги и остри зъби и набръчка кожата си, в гънките и почти напълно изчезваха очите му. Ако някога сте виждали усмихваща се шотландска овчарка, то сигурно си представяте най-образно как в този миг изглеждаше Вул.

Обърна се по гръб и весело замаха с лапи, после изведнъж скочи върху мен, повали ме с тежестта си на земята, накрая започна да се върти и да подскача на място като малко кученце, което иска да го галят. Поведението му беше толкова забавно, че не можах да се въздържа и избухнах в гръмогласен смях, за първи път от деня, в който Пауъл напусна нашия лагер. Моят неочакван смях изплаши Вул. Той престана да подскача и да се гали и наведе глава, умолително гледайки към мен. Приближи плахо и сложи глава на коленете ми. В същия миг си припомних какво означава смехът на Марс — изтезания, мъки, смърт. Престанах да се смея и доста време след това го потупвах по гърба, галих го и му говорих. После станах, заповядах му с категоричен глас да ме следва и тръгнах към възвишенията.

Той се подчини и от този момент беше мой предан приятел, а аз негов единствен и неоспорим повелител. След няколко минути стигнах до хълмовете, не намерих там нищо, което би могло да ме заинтересува особено. Овразите бяха покрити с голямо количество цветя със странни форми и багри, от върха на първия хълм забелязах, как веригата продължава на север все по-високо, докато се слее с планините. Те ми се сториха много високи. По-късно узнах, че само няколко върха на Марс достигат четири хиляди стъпки височина явно и понятието за височина е относително.

Моята сутрешна разходка имаше за мен огромно значение, нейният най-важен резултат беше пълното разбирателство с Вул. Той по заповед на Тарс Таркас трябваше да бъде мой безпощаден пазач. Сега знаех, че макар и все още — на теория — пленник, фактически бях свободен. Постарах се колкото може по-бързо да се върна в града, за да не бъде разкрито предателството на Вул от неговите вече бивши господари. Реших да не прекрачвам определените ми граници докато не бъда готов да напусна града завинаги. За тези разходки, ако някой ги забележеше, Вул можеше да заплати с живота си, а аз — със загубата на тази свобода, на която се радвах до този миг.