Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

През следващите няколко дни не видях плененото момиче, а след това я зърнах само за миг. Водеха я към голямата зала за аудиенции, същата, в която за първи път се срещнах с Лорказ Птомел. Не можех да не забележа бруталността на пазачите, за разлика от почти майчинската ласка, с която ме заобикаляше Сола, и от уважението, което ми засвидетелстваха онези от зелените марсианци, които си правеха труда да ме забележат.

Както първия, така и втория път, когато я видях, обърнах внимание на това, че тя разменя по няколко думи с пазачите си. От това заключих, че говори същия език, който и зелените марсианци, или във всеки случай може да се разбере с тях. Затова настоявах пред Сола да ме учи на техния език по възможно най-бързия начин — нещо, което много я учуди. В резултат на тези усилия след няколко дни вече владеех езика до такава степен, че можех спокойно да водя разговори на доста широк кръг от теми и да разбирам почти всичко, което ми се говори.

В обитаваното от нас помещение спяха освен мен, Сола, нейният възпитаник и кучето Вул, още три-четири други жени заедно с децата си. Възрастните имаха навика, преди да легнат да спят, да разменят по няколко думи и сега, знаейки техния език, аз любопитно се вслушвах в разговорите им, въпреки че никога не се намесвах в тях. Вечерта на същия ден, в който пленницата беше въведена в залата за аудиенции, най-после нейното присъствие стана предмет на разговора им. В един миг само се превърнах целият в слух. Преди това се страхувах да разпитвам Сола за красивата пленница, защото добре си спомнях странния израз на лицето й след моята първа среща с непознатото момиче. Не знаех какво означаваше той, но все така преценявайки всичко от гледната точка на земен човек, смятах, че ще бъде по-безопасно да демонстрирам безразличие, докато не разбера какви чувства изпитва Сола към обекта на моите мисли.

Саркоя, една от по-възрастните жени, живееща заедно с нас, беше присъствала в залата за аудиенция като една от пазачките на плененото момиче, затова въпросите на всички бяха отправени към нея.

— Кога най-после — запита една от жените — ще можем да се порадваме на смъртоносните мъки на Червената? А може би Лорказ Птомел възнамерява да поиска за нея откуп?

— Има решение да бъде отведена в Тарк — отговори Саркоя, — и да бъде подложена на изтезания по време на Големите игри, за да може също и Тал Хайус да се наслади на нейната агония…

— По какъв начин ще бъде умъртвена? — запита Сола. — Тя е доста дребничка и хубава. Мислех, че ще бъде разменена срещу откуп…

Саркоя и другите жени изразиха бурно възмущението си от слабостта, проявена от Сола.

— Жалко, Сола, че не си се родила един милион години по-рано — каза язвително Саркоя, — когато всички вдлъбнатини на Марс са били изпълнени с вода, а хората са имали характери, меки като течността, по която са плавали. Днес нашият разум е до такава степен развит, че си даваме ясна сметка за сантименталностите от този тип — те са атанистична проява на слабост. Никак няма да бъде добре за теб, ако Тарс Таркас разбере, че криеш в себе си такива дегенерирали чувства. И се съмнявам дали би ти позволил да продължиш да изпълняваш задълженията на възпитателна.

— Не виждам нищо лошо в това, че проявявам интерес към съдбата на това момиче — отговори Сола. — Тя не ни е сторила нищо лошо, нещо повече — вярвам, че не би ни причинила никаква вреда, дори и да попаднем в нейните ръце. Само мъжете от нейната раса водят войни с нас и винаги съм смятала, че тяхното отношение към нас е само отражение на нашето отношение към тях, при това, съвсем бледо. Живеят в мир с всички свои съседи, освен ако дългът не ги призове към война, докато ние непрекъснато воюваме с всички, както с червените, така и с другите племена от нашата собствена раса. Дори в рамките на едно и също племе постоянно се водят битки между отделни войни. Целият ни живот е обагрен с обилно проливана кръв от момента, когато пробием черупката на яйцето си, до мига, когато поверим себе си на водите на тайнствената река Исс — те ни отнасят към неизвестна, но сигурно не по-жестока и ужасяваща съдба от тази, която имаме тук. Щастлив е онзи, когото смъртта прибере още млад! Кажи на Тарс Таркас каквото искаш — той няма да измисли за мен нищо по-страшно от това, което наричаме „живот“.

Тази неочаквана и гневна тирада така изненада останалите жени, че поразени, те не бяха в състояние да изрекат нещо друго, освен някакви нищо не значещи думи под формата на упрек. После изведнъж млъкнаха и скоро заспаха. Инцидентът ме убеди, че Сола не е враждебно настроена към момичето и че аз съм имал изключителния късмет да попадна тъкмо в нейните ръце, а не в тези на някоя от другите жени. Вече бях сигурен, че изпитва към мен добри чувства, и че ненавижда жестокостта и варварството; започнах да храня надежда, че мога да разчитам на нейната помощ за организирането на бягство, разбира се, ако то въобще беше възможно.