Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Двадесет минути след откриването на огъня въздушната флотилия започна да се изтегля в посоката, от която беше дошла. Няколко кораба бяха доста повредени и на почти унищожените им екипажи с големи усилия се удаде да ги водят по курса. Те спряха стрелбата по нас и се концентрираха изцяло върху бягството. Воините ни се изкачиха на покривите и обсипаха отстъпващите кораби с град от куршуми.

Корабите един по един изчезнаха зад хребетите на хълмовете. В полезрението ни остана само един и по всичко личеше, че беше най-повреден. Преди това върху него се съсредоточи най-голямата сила на нашия огън и ни се струваше, че на борда му не остана нито един жив човек от екипажа. Постепенно корабът се отклоняваше от курса и в края на краищата бавно и несигурно полетя обратно към нас. Зелените воини прекратиха огъня, тъй като беше ясно, че този кораб е напълно беззащитен и вече не представлява за нас никаква заплаха.

Когато приближи към града, воините излязоха да го посрещнат, но той все още плаваше твърде високо, за да могат да се покачат на борда му. От моя наблюдателен пункт виждах разхвърляни по палубата тела на хора от екипажа, но все още не можех да определя какъв тип същества са това. Корабът се придвижваше бавно на югоизток, подпомаган вероятно и от благоприятния вятър, а аз все още не можех да забележа на него никакъв признак на живот.

Той плаваше на около петдесет стъпки височина над земята, а под него вървяха почти всички воини с изключение на оставените на покривите в случай, че флотилията реши да се върне. Скоро стана ясно, че корабът ще се удари в някоя от сградите на около една миля на юг от нашите позиции. Част от воините затича нататък. Щом корабът приближи до сградата, войните протегнаха навън своите огромни копия и подпряха въздушния гост така, че беше избягнато сътресението при удара. Започнаха да хвърлят към него въжета с куки и го придържаха към земята. После воините се качиха на палубата и внимателно го претърсиха. Видях, че оглеждат убитите, търсейки в тях признаци на живот. Същевременно забелязах, че няколко от тях излизат от долната палуба, мъкнейки някого със себе си. Това същество беше поне два пъти по-ниско от заобиколилите го зелени марсианци и се движеше, както успях да забележа, изправено на долните си крайници. Стигнах до извода, че това е още едно странно марсианско чудовище, каквото до този момент не бях виждал.

Воините оставиха своя пленник на земята и се върнаха на кораба, за да приберат оттам каквото можеха. Това им отне няколко часа, но плячката беше богата — оръжие, амуниции, коприна, кожи, бижута, странно изваяни каменни съдове, храна, в това число голямо количество бъчви с вода, която виждах за първи път от моето пристигане на Марс. Всичко това натовариха на изпратените коли.

Опразненият кораб зелените воини откараха далеч в долината. Няколко от тях се качиха на палубата и започнаха, както ми се стори от разстоянието, на което се намирах, да изливат съдържанието на съдове с различна форма и големина върху телата на убитите, по палубите и апаратите на кораба. Като свършиха тази работа, спуснаха се по въжетата на земята. Последният воин, преди да скочи, се обърна назад и хвърли нещо във вътрешността на кораба, след една секунда, когато оттам лумна пламък, воинът прескочи през борда и се спусна на земята. Въжетата бяха отрязани едновременно и огромният корпус, олекнал след опразването му от товара, бавно се издигна нагоре, а бушуващият пламък постепенно поглъщаше палубите и надстройките му.

Корабът се понесе на югоизток издигайки се все по-високо, олекнал благодарение на пожара, който поглъщаше дървените му части. Качих се на покрива и няколко часа гледах след него, докато най-после изчезна от погледа ми в леката мъгла на хоризонта. Това беше потискаща гледка — една огромна, летяща погребална клада, безпомощно дрейфуваща в пустинята на марсианското небе — изпълнен със смърт развалини на кораб, носещи някаква прокоба за живота на тези странни и жестоки същества, в чиито неприятелски ръце го беше захвърлила съдбата.

Излязох потиснат на улицата. Имах усещането, че присъствах на поражението и унищожаването на въоръжените сили на раса, близка по кръв до моята, а не на победата на зелените воини над орда техни врагове. Не зная откъде се взе това усещане, но не можех да се отърва от него. Някъде дълбоко в душата ми се зароди странно съчувствие към тези неизвестни врагове, а също и надеждата, че същата флотилия ще се върне и ще потърси сметка от зелените воини — те така безпощадно я бяха атакували и унищожили.