Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Работата по възпитанието на младите марсианци се състои единствено в научаването им да говорят и да си служат с оръжие. Овладяването на тези две умения започва от първия ден на живота им. От яйцата марсианчетата се излюпват след петгодишен период на инкубация изцяло оформени, с изключение на ръста. Напълно непознати за своите истински майки, които на свой ред трудно могат да определят истинския баща на децата си, малките марсианчета всъщност са деца на цялото племе. Затова тяхното възпитание се поверява на жените, които ги заловят при излизането от инкубатора. Възпитателките могат и да нямат свои яйца в инкубатора, какъвто например беше случаят със Сола. Но това е нещо съвсем обикновено сред зелените марсианци. Те не знаят за чувствата на децата към родителите и на родителите към децата, тъй както ние ги познаваме на Земята. Предполагам, че именно тази ужасна система на отглеждане и възпитание на децата, съществуваща от векове, е причината за закърняването на всички чувства и човешки инстинкти от най-висш разред у тези нещастни създания. От самото си раждане те не познават нито майчината, нито бащината любов и не знаят какво означава понятието „бащин дом“. Втълпява им се, че правото на живот придобиват едва тогава, когато чрез степента на физическото си развитие и жестокостта си докажат, че са се приспособили към него. Недъгавите и недостатъчно сръчните деца се убиват безмилостно и никой не проронва дори една сълза за тях.

Не твърдя, че възрастните марсианци се отнасят към малките е преднамерена и излишна жестокост, но на тази умираща планета, чиито естествени ресурси са достигнали такова ниво, при което всеки допълнителен живот означава ограничение за обществото, борбата за оцеляване е сурова и безмилостна. Извършва се старателен подбор и на възпитание подлежат само най-силните индивиди, а количеството на ражданията е регулирано със свръхестествена предвидливост чрез планирано количество умирания. Всяка зряла жена дава обикновено по тринадесет яйца годишно и от тях само тези, които отговарят на изискванията за тегло и размери, се складират в подземни помещения, в които температурата е твърде ниска, за да настъпи инкубация. Всяка година тези яйца старателно се изследват от комисия, съставена от двадесет вождове, и всички, освен сто най-висококачествени, се унищожават. В края на всеки пет години от хилядите яйца, залагани през този период, остават около петстотин. Те се поставят в херметически затворени инкубатори и през следващите пет години лежат там, подложени на въздействието на слънчевите лъчи. Събитието, на което станахме свидетели, беше типично за целия процес — от почти всички заложени яйца се бяха излюпили малки марсианчета. Ако по-късно от останалите яйца се излюпеха други малки — тяхната съдба не интересуваше вече никого. Те бяха нежелани, защото можеха да затвърдят тенденцията към късно излюпване на яйцата, а това би могло да разстрои системата, утвърдена вече векове и позволяваща на зрелите марсианци да определят времето за тръгване към инкубатора с точност до един час — нещо много важно за целия ритуал от залагането на яйцата до излюпването им.

Инкубаторите се строят на изолирани места, защото така съществува малка вероятност да бъдат намерени от други племена. Резултатът от подобно произшествие би била липсата на деца в племето през следващите пет години. По-късно щях да стана свидетел на откриването на чужд инкубатор. Групата марсианци, с които ме свърза съдбата, представляваше част от племе, наброяващо около тридесет хиляди души. Обитаваха огромно пространство от изтощена и полуизтощена земя между четиридесетия и осемдесетия градус южна географска ширина, ограничена от изток и запад от две обширни зони на обработваема земя. Техните главни селища се намираха в югозападния край на тази област, недалеч от пресечната точка на два от т.нар. „марсиански канали“.

Тъй като инкубаторът беше разположен далече на север от мястото, където живееха, в незаселен и вероятно от никого непосещаван район, очакваше ни дълго пътешествие на юг, по време на което не знаех какво още може да ми се случи.

След завръщането си в мъртвия град преживях няколко дни на относително безделие. На следващия ден рано сутринта всички воини потеглиха нанякъде и се върнаха едва привечер. По-късно разбрах, че са ходили до подземните укрития, пренесли всички яйца в инкубатора и го подсигурили за следващите пет години, през които той най-вероятно нямало да бъде посещаван.