Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Секунда след нанасяне на удара се изправих лице в лице с нова опасност. Мъжката маймуна, окопитила се след първоначалния страх, се върна на бойното поле. Забелязах я само за миг преди да застане на вратата. Като видя своята самка, лежаща безжизнена на пода, обляна цялата в кръв, самецът злобно изръмжа, оголвайки страховитите си зъби. Трябва да си призная, че видът му в този момент ме изпълни с най-лоши предчувствия.

Винаги съм готов за борба, ако съотношението на силите явно не е в моя вреда, но в този миг не виждах никакви шансове да противопоставя, моите сравнително скромни сили на железните мускули и дивата жестокост на този обитател на непознат за мен свят. Бях напълно убеден, че единственият резултат от схватката е почти мигновената ми смърт. Стоях близо до прозореца и знаех, че ако успея да стигна до площада, преди звярът да ме хване, ще бъда в пълна безопасност. Шанса за моето спасение виждах в бягството, затова пък, ако останех и започнех борба, това сигурно щеше да доведе до смъртта ми.

Наистина в ръката си държах дългия каменен нож, но какво можех да направя дори с него срещу четирите яки ръце на маймуната? Дори да успеех да счупя една от тях с първия удар, защото самецът сигурно щеше да се прикрие с нея, той би ме смачкал с останалите три, преди да сваря да нанеса втори удар. Такива мисли ми минаваха през главата, докато се обръщах към прозореца, но преди да успея да направя това, погледът ми внезапно падна върху моя храбър защитник. Тежко дишайки, той лежеше на пода, а от вперените му в мен очи струеше жална молба за помощ и защита. Не можах да устоя на този поглед, не можех да напусна моя спасител, без да се бия за него така, както той се би заради мен.

Без да се замислям повече, обърнах се, за да посрещна атаката на побеснялата маймуна. Беше твърде близо до мен, за да мога да употребя ножа по ефикасен начин, но все пак ударих звяра току под коленете. Нададе вик на болка и бяс и загуби равновесие. Протегна лапи напред, за да се предпази от падането и политна към мен.

Както предния ден, отново прибягнах до земната тактика на борба и с дясната си ръка нанесох на маймуната силен удар по брадата, а с лявата — в корема. Резултатът беше великолепен — маймуната, конвулсивно гълтайки въздух и ръмжейки от болка, се завъртя около себе си и рухна на пода. Прескочих лежащото тяло и с все сила замахвайки й пръснах черепа с тежкия каменен нож.

В следващия миг чух избухване на дрезгав смях. Обърнах се и видях Тарс Таркас, Сола и трима или четирима воини, застанали на прага на стаята. Когато моят поглед се срещна с техните, за втори път бях награден с горещи овации.

Щом се събудила и забелязала моето отсъствие, Сола веднага съобщила на Тарс Таркас, който заедно с няколко воини незабавно тръгнал да ме търси. Наближили очертанията на града, видели бялата маймуна с бясно ръмжене да влиза в сградата.

Последвали я, правилно предполагайки, че нейните действия имат нещо общо с моята особа, и станали свидетели на кратката, но смъртоносна схватка с нея. Това събитие заедно с вчерашния ми двубой с марсианския воин и умението ми да скачам постепенно накара марсианските ми домакини да ме уважават. Тези разумни същества, които най-вероятно не познаваха чувствата от най-висш тип — такива като дружба, любов, привързаност — най-много ценяха физическата сила и смелостта. Никой не би спечелил тяхното уважение със своя добър или лош характер така, както би могъл да го спечели, давайки все по-нови и по-нови доказателства за сила, ловкост и смелост.

Сола, която по собствено желание придружаваше издирващата ме група, беше единствената, чието лице не беше изкривено от смях, докато наблюдаваше моята битка на живот и смърт. Обратното, тя видимо се безпокоеше за мен и веднага, щом убих маймуната, дойде и старателно започна да ме оглежда, търсейки рани или счупвания. Като се убеди, че съм се отървал без нито една драскотина, тя леко се усмихна, хвана ме за ръката и ме повлече към вратата.

Тарс Таркас и воините му влязоха в стаята и се спряха до бързо връщащия се към живот мой пазач, който беше ми спасил живота, тъй както аз запазих неговия. Изглеждаха погълнати от някакъв спор, докато най-после един от тях дойде при мен, говорейки ми нещо, но си спомни, че не разбирам езика им, и се върна при Тарс Таркас. Водачът им издаде някаква заповед и тръгна след нас.

В тяхното отношение към моя бивш пазач имаше някаква скрита заплаха и не ми се искаше да излизам от стаята, преди да съм разбрал в какво се състои тя. И добре направих, защото един от воините, извади от кобура си заплашително изглеждащ пистолет и съвсем явно искаше да сложи край на живота на звяра. Подскочих към него и го ударих по ръката. Куршумът, удряйки се в дървената рамка на прозореца, експлодира, издълбавайки в стената голяма дупка. Клекнах до уплашено озъртащото се наоколо животно, изправих го на крака и с жест го подканих да върви след мен. Учудените погледи, която ми хвърлиха марсианците, ме накараха леко да се усмихна — не познавайки такива чувства като благодарност и съчувствие, те не бяха в състояние да разберат моето поведение. Воинът, чийто пистолет бях избил, погледна въпросително към Тарс Таркас, но той му заповяда да ме остави на мира. Тогава излязохме на площада. Изминах целия път, държейки се здраво за рамото на Сола, а моят огромен звяр подтичваше зад мен. Имах поне двама приятели на Марс — една млада жена, която се грижеше за мен с майчинска нежност, и едно животно, което, както по-късно се убедих, носеше в своето грозно тяло повече любов, вярност и благодарност отколкото петте милиона марсианци, скитащи из опустошените градове и дъната на пресъхналите морета на тази планета.