Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Когато Сола поправи покриващите ме кожи, заспах отново и се събудих едва на другия ден. Останалите обитатели на стаята, пет жени, още спяха, покрити с коприна и кожи. Напреко на прага лежеше, в същата поза, в която го бях оставил, звярът-пазач. Сигурно не беше помръднал нито за секунда през последните няколко часа и все така не сваляше от мен бдителните си очи. Започнах да си мисля какво би ме сполетяло, ако реша да бягам.

Винаги съм имал склонност към търсене на приключения, към изследване на нещата, които другите хора предпазливо заобикаляха, ето защо стигнах до извода, че най-сигурният начин да се убедя какви са намеренията на звяра спрямо мен ще бъде опитът да напусна стаята. Сигурен бях, че ако успея да се измъкна навън, ще бъде лесно да избягам от този ужасен звяр, като използвам неочакваната си способност, придобита на Марс — да се придвижвам с дълги скокове. Нещо повече, ако се съдеше по късите му крака, той не можеше да скача така, а сигурно и да бяга бързо. Бавно и внимателно се изправих на крака и забелязах, че моят пазач направи същото. Започнах да се премествам в посока към него, като се убедих, че ми е по-лесно да се движа, като не откъсвам стъпалата си от пода. Това ми помагаше да пазя равновесие. Колкото повече приближавах към него, толкова по-предпазливо той отстъпваше към изхода, а когато се озовах до вратата, ме пусна да мина, отмествайки се встрани. Излязох на пустата улица, а той тръгна след мен, на около десет крачки разстояние.

Вероятно неговата задача беше само да ме охранява, но когато стигнахме до края на града, звярът внезапно ми прегради пътя, издавайки странни звуци и оголвайки отвратителните си, остри зъби. Реших да се позабавлявам малко за негова сметка. Тръгнах напред и когато го задминах, подскочих във въздуха, кацайки далеч зад него и извън очертанията на града. Той се обърна светкавично и полетя към мен с възможно най-голямата скорост, която бях виждал. Мислех, че късите крака не му позволяват да се придвижва бързо, а се оказа, че ако реши да участвува в състезание със земни хрътки, щеше да изглежда така, като че ли те стоят на едно място. Както по-късно разбрах, това животно принадлежало към най-бързите на Марс и благодарение на своята интелигентност, вярност и кръвожадност било употребявано във войните, по време на лов и за охрана на своите господари, марсианците.

Разбрах бързо, че няма да успея да избягам, ако скачам само напред, затова, когато препускащият към мен звяр беше вече доста близо, направих скок назад. Тази маневра ми даде известно преимущество и така успях да стигна до града преди него и да се покатеря на един от прозорците на постройка, висока около тридесет стъпки, обърната с фасадата си към долината.

Седнах на перваза, без да поглеждам вътре и вперих очи надолу, към измамения звяр. Но моята радост трая твърде кратко, тъй като само миг по-късно огромна ръка ме сграбчи за врата и със сила ме вмъкна в стаята. Бях хвърлен на пода и успях да забележа над себе си грамадно, приличащо на маймуна същество, бяло и лишено от козина с изключение на кичура на главата му.

Съществото напомняше повече на хората от Земята, отколкото на новите ми познати марсианците. То ме притисна към пода с огромното си, ходило, едновременно бърборейки и жестикулирайки към някого, който се намираше извън моето полезрение. Другото същество, което се оказа самка, след малко дойде при нас, държейки в лапата си широк каменен нож, с който сигурно искаше да ми пръсне черепа.

Десет или петнадесет стъпки високи в изправено положение, съществата имаха също както зелените марсианци допълнителен чифт крайници по средата между горните и долните. Очите им бяха разположени близо едно до друго, дълбоко в черепната кутия, ушите им стърчаха високо, но по-раздалечени едно от друго, отколкото у марсианците, а муцуните и зъбите им твърде много напомняха онези, които виждах у нашите африкански горили. Общо взето, не бяха по-грозни от зелените марсианци.

Каменният нож се люлееше в опасна близост до лицето ми и сигурно всеки миг щеше да се стовари върху мен, ако внезапно в стаята не се втурна с бързината на изстрелян куршум някакво многокрако страшилище, което се хвърли на гърдите на моя евентуален палач. Придържащата ме маймуна с вик на уплаха изскочи през прозореца, но другата се впусна в смъртоносна схватка с моя неочакван спасител, който се оказа звярът-пазач, от когото бях избягал. Изправих се на крака толкова бързо, колкото можах, и застанах до стената, наблюдавайки битката. Силата, ловкостта и свирепостта на тези животни не можеха да се сравнят с нищо, познато на земния човек. Отначало моят защитник имаше известно предимство, забивайки зъбите си дълбоко в гърдите на противника, но скоро огромните мускулести ръце на маймуната успяха да го стиснат за гърлото и започнаха да извиват главата му назад така, че очаквах скоро да падне със счупен врат. В същото време звярът откъсна огромен къс месо от гърдите на маймуната и нито за миг не разхлаби хватката на своите железни зъби. Паднаха на земята и се затъркаляха по целия под. Никое от двете борещи се същества не издаваше при това нито звук на болка или ужас. Забелязах, че очите на моя пазач изскочиха от орбитите си, а от ноздрите му потече кръв като из ведро. Звярът видимо губеше сили, но и маймуната изчерпваше своите и движенията й ставаха все по-несигурни. Изведнъж, подтикнат от онзи странен инстинкт, който винаги ми подсказваше съвсем точно в какво се състои моята роля в дадена ситуация, грабнах каменния нож, захвърлен в разгара на борбата на пода, и с цялата сила на моите земни ръце го стоварих върху главата на маймуната, която се пукна като черупка на яйце.