Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Само един на хиляда марсианци умира от болести, а може би около двадесет предприемат доброволното пътуване по река Исс. Останалите деветстотин деветдесет и девет загиват от насилствена смърт в двубои, по време на лов, на въздухоплаване и на война. Но досега най-голям урожай смъртта събира между децата, тъй като неизброимо количество малки марсианци стават жертва на големите бели маймуни.

Обикновеният марсианец се надява след достигането на зрелостта си да поживее поне още триста години. Вероятно повечето от тях биха доживели до хиляда, ако не е насилствената смърт, която ги прибира твърде млади. Постоянно намаляващите запаси на планетата са станали причина да се породи противодействие на дълголетието, постигнато благодарение на забележителните успехи на медицината на Марс. В резултат на това човешкият живот на Марс е твърде евтин, доказателство за което са изпълнените с многобройни опасности спортни състезания, а също така непрекъснатите войни между различни племена.

Има множество естествени причини, предизвикващи намаляването на марсианската популация, но главната е фактът, че всички, както мъжете, така и жените, непрекъснато носят със себе си оръжие.

Веднага щом забелязаха моето присъствие в групата, пристигнала на площада, стотици марсианци ни заобиколиха, явно възнамеряващи да ме смъкнат от гърба на моя „кон“. Водачът на нашата група обаче бързо охлади разпалеността им с няколко думи и ние спокойно прекосихме площада, отправяйки се към входа на красива постройка, каквато никой смъртен не беше виждал на Земята.

Тя беше ниска, но се разпростираше доста нашироко. Изградена от блестящ бял мрамор, инкрустиран със злато и скъпоценни камъни, сградата блестеше и разпиляваше снопове от искри под слънчевите лъчи. Главният вход беше около сто стъпки широк, а над него стоеше опънат огромен балдахин, който хвърляше широка, дебела сянка. Вместо стълби имаше леко наклонена плоскост, водеща към партера и свързана с пода на огромна, заобиколена от галерии зала. Вътрешността й изпълваха множество украсени с великолепна резба бюра и кресла, а в центъра се издигаше широк подиум, около който се тълпяха 40–50 марсианци от мъжки пол. Там с достойнство седеше огромен воин, отрупан с метални накити и разноцветни пера, облечен в красиво кожено облекло, обшито със скъпоценни камъни. На раменете си имаше късо наметало от бяла кожа, подшито с лъскав пурпурен плат.

Изненада ме фактът, че цялата зала и събраните в нея марсианци бяха в крещяща диспропорция с бюрата, креслата и другите мебели, с размери, пригодени към ръста на такива като мен, докато марсианците с огромни усилия биха могли да седнат в креслата или да пъхнат дългите си крака под бюрата. Явно на Марс имаше и други разумни същества, освен тези диви и гротескни фигури, в лапите на които попаднах. Покриващата всичко наоколо патина на неизброимите столетия свидетелстваше, че строителите на тези сгради принадлежат към някоя измряла и загубена в мрака на историята раса.

Нашата група се спря на входа. По знак на водача ме поставиха на пода. Един от воините ме хвана за рамото и ме насочи към дъното на залата за аудиенции, по посока на подиума. Марсианците отстъпваха пред нас, правейки пътека. Вождът стана и произнесе името на моя пазач. Той се спря и в отговор изрече името на вожда с всички титли, които му се полагаха.

Цялата тази церемония и изричаните в нея думи по онова време не означаваха за мен нищо, но по-късно разбрах, че това бил обичайният начин да приветстваме на зелените марсианци. Ако мъжете са непознати един на друг и не могат да се поздравят с имената си, те мълчаливо си разменят накити, когато намеренията им са мирни, или си разменят изстрели от пушките, когато намеренията им са други.

Марсианецът, който ме залови, се казваше Тарс Таркас, втората по ранг личност в това племе. Отличаваше се с големи способности на воин и дипломат. После, както предполагах, той разказа накратко за събитията, които се случиха по време на току-що завършилото пътуване. Когато Тарс Таркас приключи, вождът се обърна към мен с доста дълга реч.

Отговорих му на нашия стар английски език, за да му докажа, че никой от нас не е в състояние да разбере другия. Забелязах, че когато в края леко се усмихнах, той направи същото. Този факт, а и същата случка по време на първия ми разговор с Тарс Таркас ме убедиха, че общото между нас е поне това, че умеем да се усмихваме, следователно и да се смеем, с други думи, не сме лишени от чувство за хумор. Но по-късно имах възможността да се убедя, че усмивката им е само илюзии, а смехът им е в състояние да накара и най-смелия мъж да се разтрепери от ужас.