Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

А самото животно! С какви ли думи би могло да се опише? Беше десет стъпки високо, имаше по четири крака от двете страни и плоска опашка, по-широка в края си, отколкото при основата и по време на езда я държеше изправена нагоре. Имаше голяма, широко отворена уста.

Също както и неговия господар, животното имаше кожа без нито един косъм по нея. Кожата му беше тъмносива, много гладка и блестяща, бяла на корема, а цветът на краката му постепенно се променяше от тъмносин при раменете и бедрата до яркожълт на стъпалата, които отдолу бяха пухкави като възглавнички и лишени от нокти. Така животното се придвижваше абсолютно безшумно. Това, заедно с голямото количество крайници, беше характерно за цялата марсианска фауна. Само два от видовете съществуващи на Марс бозайници — човекът и още едно животно — имаха добре оформени нокти. Копитни животни не се срещаха изобщо.

Зад първото чудовище яздеха още деветнадесет такива, приличащи му във всички подробности, въпреки че както по-късно разбрах, всяко от тях имаше свои индивидуални черти, които им позволяваха да се различават едно от друго, макар общият им изглед да беше почти еднакъв. Тези материализирани нощни видения ми направиха потресаващо впечатление.

Инстинктът за самосъхранение ми подсказа единствения възможен изход в моето сегашно положение на гол и невъоръжен човек — трябваше да се отдръпна колкото, може по-бързо от острието на насоченото срещу мен гигантско копие. В следващия миг се реших на отчаяно салтомортале, в резултат на което трябваше да се озова на покрива на постройката, която правилно бях определил като марсиански инкубатор. Моето усилие се увенча с успех, който изненада самия мен не по-малко, отколкото марсианските воини. Защото се издигнах във въздуха на не по-малко от тридесет фута и се намерих от другата страна на инкубатора на разстояние повече от сто фута от моите преследвачи. Кацнах на мъха съвсем леко, без никакви неприятни последици и когато се обърнах, видях моите неприятели да стоят край същата стена, до която се намирах преди малко. Някои от тях ме наблюдаваха с поглед, който, както по-късно се убедих, изразяваше крайна изненада, а другите ми се сториха сякаш доволни, че не съм сторил нищо лошо на потомството им. Разговаряха тихо, жестикулирайки и сочейки към мен.

Когато се убедиха, че не съм причинил никакво зло на децата им и че всъщност съм гол и невъоръжен, започнаха да гледат към мен не толкова зверски, но най-много допринесе за промяната в отношението им моят невероятен скок.

Марсианците са огромни, костите им са много дебели, а мускулите им са развити дотолкова, доколкото това е необходимо за преодоляването на притеглянето на тяхната планета. Поради това те са много по-слаби и по-несръчни от гледна точка на теглото им, отколкото човека, роден на Земята. Съмнявам, се дали някой от тях, ако бъде внезапно пренесен на Земята, ще успее бързо да се изправи на крака. Всъщност убеден съм, че сигурно не.

Номерът със скока, който демонстрирах пред марсианците, беше на Марс нещо също толкова удивително, колкото и на Земята и това стана причина те да се откажат от намерението си веднага да ме убият. Вместо това решиха да ме хванат и да ме показват на своите съплеменници като някаква игра на природата.

Времето, което спечелих благодарение на своята неочаквана сръчност, ми даде възможност да обмисля начините за по-нататъшната си самозащита и да огледам внимателно воините. Те упорито се свързваха в съзнанието ми с ония, които ме преследваха само един ден преди това.

Забелязах също така, че всеки от тях освен огромното си копие притежаваше още няколко вида оръжие. Това, което ме накара да се откажа от мисълта за бягство беше някакъв особен вид пушка. И не ме напускаше усещането, че марсианците умеят да си служат с нея изключително добре.

Оръжието беше направено от бял метал и дърво, което, както по-късно и сам се убедих, беше необикновено леко и извънредно твърдо. Видът ми се стори непознат на Земята, а марсианците го ценяха много високо. Дулото беше отлято от сплав, от алуминий и стомана, която те можеха да закаляват до твърдост, значително по-висока от тази, към която бяхме привикнали на Земята. Тази сравнително лека пушка с много дълга цев и малък калибър, която стреляше с експлодиращи, изработени от радий куршуми, беше смъртоносно оръжие, което поразяваше целта си на такова разстояние, каквото на Земята не можехме дори да си представим. Теоретичната й дългобойност е около триста мили, но само когато е снабдена със специален мерник или окуляр, на практика това разстояние е малко повече от двеста мили.