Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Реших на всяка цена да разгледам по-отблизо ниската постройка, единственото доказателство в полето, че околността е населена и си послужих с начина на придвижване, който човек усвоява най-напред след раждането си — пълзенето на четири крака.

Не забелязах никакви врати, нито прозорци, но стената беше достатъчно ниска за моя ръст, за да мога, изправяйки се на крака, да надникна вътре над нея. И в следващия миг очите ми видяха най-удивителната гледка в моя живот досега. Покривът на постройката беше направен от масивно дебело стъкло, а под него се намираха етажи от подредени в правилни редици клетки с овална форма — приличаха на големи бели яйца. Бяха почти еднакви по големина — на око може би около два, два и половина фута. От шест или седем измежду тях вече бяха се излюпили някакви гротескно мигащи на ослепителната слънчева светлина същества, чийто външен вид ме накара да се усъмня в здравината на моя разсъдък. Състояха се почти само от една глава, прикрепена към дълга шия, свързана с дребно, костеливо тяло. Всяко от тях имаше по шест крака, а всъщност, както по-късно узнах, две ръце, два крака и допълнителен чифт крайници, които съществата употребяваха, в зависимост от нуждата, като крака или като ръце. Очите им бяха разположени от двете страни на главата, малко по-високо от средата й, по такъв начин, че даваха възможност на съществата да виждат напред и назад, а също така независимо едно от друго в двете посоки едновременно. Това позволяваше на тези странни създания да виждат всичко наоколо, без да имат нужда да въртят главите си на всички страни. Ушите, във формата на малки чашки за кафе, разположени едно до друго на върха на главата, бяха дълги по няколко сантиметра. Носът представляваше малък разрез по средата на лицето на еднакво разстояние от устата и ушите.

Лишената от окосмяване кожа имаше лек оттенък на жълто-зеления цвят, който заедно с възрастта се променяше в маслиненозелено, по-тъмно при индивидите от мъжки пол. Освен това възрастните същества нямаха такива непропорционално големи глави по отношение на тялото, както по-младите.

Ирисите на очите им бяха червени, както у албиносите, зениците — черни, а самата очна ябълка — чисто бяла, както и зъбите им. Последните придаваха още по-хищен изглед на и без това жестокия и будещ страх външен вид на тези същества, тъй като острите им криви кучешки зъби стигаха чак дотам, където у земните хора се намираха очите. Белотата на тези зъби не е както у слоновата кост, а е снежна и блестяща, като тази на китайския порцелан. Благодарение на това тя е в поразителен контраст с тъмната, маслинова кожа и прави дългите зъби да изглеждат още по-страшни, отколкото са в действителност.

Повечето от тези подробности забелязах, разбира се, много по-късно, тъй като в момента не разполагах с твърде много време за наблюдение. Загледан в процеса на излюпването на отвратителните малки изродчета, не забелязах как зад гърба ми, към мен приближава група от около двадесетина възрастни марсианци. Вървейки по мекия, поглъщащ звуците мъх, който покриваше почти цялата повърхност на Марс, с изключение на полюсите и малкото обработваеми площи, марсианците можеха да ме заловят без всякакви усилия. Но намеренията им бяха далеч по-ужасни.

Животът ми увисна на косъм. И до днес все още се чудя, че така лесно успях да избягам, и си мисля за случая, който навреме ми помогна да се размина с опасността. Ако пушката на предводителя на групата не беше се изхлузила от закопчалките на края на седлото и то по такъв начин, че се удари в носеното от него дълго, метално копие, сигурно щях да загина, без дори да осъзная, че умирам. Но тихият металически звук зад гърба ми ме накара да се обърна. На не повече от десет фута от гърдите си видях насочено копие, дълго поне четиридесет фута, което хвърляше наоколо метални отблясъци. Държеше го група от същите малки изродчета, които седяха на гърба на някакво животно.

Но колко нищожни и невинни изглеждаха те в сравнение с това огромно и ужасяващо олицетворение на омразата, жестокостта и смъртта. Мъжът, струва ми се, че мога да го нарека така, беше висок цели петнадесет фута и на Земята вероятно щеше да тежи не по-малко от четиристотин фунта. Седеше на своето ездитно животно така, както ние седим на коня си — обхващайки туловището му с долните си крайници. Дланите на двете му десни ръце придържаха огромното копие ниско отстрани на животното, а двете му леви ръце бяха разперени настрани, за да пазят равновесие. Животното, което яздеше марсианецът, нямаше никакви юзди, с които да бъде управлявано.