Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

След закуската, съвсем като храната, която ядох предния ден, и като всички следващи ястия, които ядох по време на пребиваването си при зелените марсианци, Сола ме заведе на един площад, на който почти всички жители на града бяха заети с пазенето на някакви слоноподобни животни или със запрягането им в коли с три колела. Преброих около двеста и петдесет коли всяка теглена от едно животно, което, ако се съдеше по външния му вид, можеше без особено усилие да тегли влак с няколко вагона, натоварени догоре. Колите бяха широки, удобни и живописно украсени. Във всяка от тях седеше по една марсианка, обкичена с метални накити и бижута, покрита с кожи и коприна. На гърба на всяко животно, теглещо кола, седеше във високо седло по един млад кочияш. Също както и животните, които воините употребяваха за езда, и тези животни нямаха юзди, а бяха управлявани изключително по телепатичен път.

Марсианците имаха отлично развити телепатични способности, следствие от което е значителната простота (но не и примитивност) на техния език и начина на воденето на дискусии, по време на които се изричат сравнително малко думи, дори когато дискусиите продължават с часове. Телепатията е универсалният език на Марс, с помощта на която населяващите тази планета на парадоксите същества от различен тип могат да се разбират в по-голяма или в по-малка степен, в зависимост от интелектуалното си развитие и индивидуални способности.

Когато кавалкадата се подреди в маршов строй, Сола ме качи на една празна кола и потеглихме към мястото, откъдето вчера бях влязъл в града. Начело яздеха около двеста воини, също толкова завършваха колоната, двадесет или тридесет ни охраняваха от двете страни.

Всички освен мен — мъже, жени и деца, бяха въоръжени до зъби, а след всяка кола тичаше марсианско куче. Моят спасител бягаше след нашата кола и от този момент не ме напусна доброволно нито веднъж през десетте години, които прекарах на Марс. Пътят ни водеше през долина и хълмове на дъното на пресъхнало море по посока към инкубатора, от който бях започнал своето пребиваване на Марс. Целта на пътуването този ден беше, както се оказа, именно инкубаторът и когато го забелязахме, цялото шествие се втурна към него в бесен галоп.

След спирането си марсианците подредиха колите с военна акуратност, заобикаляйки ниската постройка от четирите страни. Половината от воините, в това число Тарс Таркас и няколко по-нисши военачалници, предвождани от огромния вожд, тръгна към нея. Забелязах, че Тарс Таркас обяснява нещо на вожда, чието име звучеше като Лорказ Птомел, Джед — като „Джед“ беше неговата титла.

Скоро разбрах каква е била темата на разговора им, защото Тарс Таркас извика на Сола да ме заведе при тях. Бях овладял вече изкуството на ходене в условията ма марсианската гравитация и, подчинявайки се на неговата заповед, бързо тръгнах към тази страна на инкубатора, край която стоеше групата воини.

Когато бях вече съвсем близо, забелязах, че почти от всички яйца се бяха излюпили стотици малки чудовища. Ръстът им беше около три-четири фута. Кръжаха неуморно из затвореното пространство на инкубатора, сякаш търсейки си храна.

Спрях пред Тарс Таркас, той вдигна ръка и изрече думата „сак“. Разбрах, че иска да повторя пред Лорказ Птомел своите вчерашни изпълнения и тъй като това доставяше удоволствие и на самия мен, аз скочих, прелитайки над подредените покрай стената коли. Когато се върнах, Лорказ Птомел измърмори нещо по мой адрес, а после даде някаква заповед на воините, свързана с инкубатора. Повече не ми обърнаха внимание, затова реших да остана и да наблюдавам техните действия, които имаха за цел пробиването, на дупка в покрива на инкубатора. През нея трябваше да се измъкнат новоизлюпените марсианци.

От двете страни на отвора марсианските жени образуваха с телата си жив шпалир, водещ към пространството между колите. Там позволяваха на малките марсианци да потичат известно време на воля, след което жените и по-големите деца започваха да ги ловят. Последната в редицата марсианка хващаше първото дете, спряло за миг пред нея; застаналата срещу нея — второто, и тъй нататък, докато всичките новоизлюпени най-после биваха заловени от някоя жена или младеж. Жените, заловили някакви деца, се връщаха при колите си. Ако някое дете попаднеше в ръцете на мъж, той го даваше на някоя от жените.

Щом се убедих, че церемонията, ако това, което се случи, можеше да бъде наречено така, приключи, аз също се върнах при моята кола. Заварих там Сола, притиснала към себе си малко марсианче.