Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Лорказ Птомел и неговите войни останаха за миг мълчаливи, внимателно се взираха в момичето. Кой знае какви мисли кръжаха из главите им! Стори ми се, че са дълбоко развълнувани. Ако в този миг сред тях беше се намерил поне един, който би бил достатъчно силен, за да се опълчи против старите предразсъдъци, този миг можеше да означава за Марс началото на нова, удивителна епоха.

Видях, че Тарс Таркас се готви да говори. Лицето му имаше израз, какъвто по-рано не бях забелязал у нито един от зелените воини. Върху него се отразяваше вътрешната, непосилна борба със самия себе си, с остарелите традиции, с наследството на вековете, а когато отвори уста, върху неговия ужасяващ, жесток образ за секунда падна светлината на благородството и добротата.

Но думите, които очаквах да чуя от него, така си и останаха неизречени. Един от по-младите войни, сигурно почувствувал в каква посока тръгват мислите на по-възрастните, изведнъж скочи от стъпалото на подиума и с всичка сила удари момичето по лицето. Тя падна на пода, а той стъпи с крак върху тялото й и я подритна към седящите на подиума воини, избухвайки в страшен, лишен от веселост смях.

За момент си помислих, че Тарс Таркас ще го простре мъртъв на земята. Изразът на лицето на Лорказ Птомел също не беше благосклонен към извършилия тази грозна постъпка, но моменталното настроение изчезна, техните отдавнашни обичаи и навици взеха връх и лицата им се изкривиха в усмивки. Показателно беше обаче, това, че не избухнаха в гръмогласен смях, въпреки че постъпката на младия воин отговаряше точно на техните представи за забавление.

Фактът, че загубих време да опиша това, което се случи след нанасянето на удара на момичето, съвсем не означава, че толкова дълго съм наблюдавал всичко пасивно и безучастно. Струва ми се, че съм предусещал развоя на събитията, защото в мига когато воинът вдигна ръка за удар, бях вече подготвен за скок и когато ръката му падна върху лицето на момичето, вече бях преодолял половината от разстоянието, делящо, ме от тях.

Озовах се при него в момента, когато започваше да се смее. Беше поне дванадесет стъпки висок и въоръжен до зъби, но бях обхванат от бяс и готовност да се боря с целия свят. Той чу моя крясък и се обърна, а аз подскочих във въздуха и с всичка сила го ударих по мутрата. Олюля се, после извади къс меч. Измъкнах своя и скочих върху него, опирайки крака на дръжката на пистолета му, с лявата си ръка се хванах за един от острите му зъби, а с другата със силен замах забих меча си в гърдите му.

Не можа да употреби меча си, защото бях твърде близо до него, нито да измъкне пистолета си, което се опита да направи, нарушавайки по този начин традицията, повеляваща да употреби същото оръжие, с което се бори неговият противник. Всъщност не можеше да направи нищо друго, освен да се старае да ме отблъсне от себе си. Въпреки своите размери обаче, беше само малко по-силен от мен и след миг рухна на пода, облян целия в кръв. Дейа Торис наблюдаваше схватката с разширени от изненада очи. Когато най-после се освободих от зеления воин, взех я на ръце и я понесох към една от широките странични пейки.

Никой от марсианците не ми попречи. Откъснах парче коприна от моя плащ и се помъчих да спра с него кръвта, течаща от носа й. За щастие, това беше единствената рана, причинена й от зеления воин, и като се съвзе, тя вече можеше да говори. Сложи деликатната си ръка на рамото ми и запита, гледайки ме право в очите:

— Защо направи това? Ти, който при нашата първа среща ми отказа помощта си? А сега рискуваш живота си и за да ме защитиш, убиваш един от своите другари. Не мога да разбера това. Ти си странно същество — живееш сред зелените хора, а същевременно приличаш на мъжете от моята раса, само дето кожата ти е по-светла от тяхната и малко по-тъмна от тази на белите маймуни. Кой си ти? Човек? Или може би нещо повече от човек?

— Моята история — бавно казах аз, — е твърде дълга, за да мога да ти я разкажа сега, и е така странна, че самият аз трудно мога да повярвам в нея. Страхувам се, че никой друг няма да я сметне за истинска. Засега ще ти кажа само, че съм твой приятел, доколкото ми позволяват това тези, които са пленили и теб, и мен — и твой защитник и слуга.

— Как? Значи ти също си затворник? Но в такъв случай, защо носиш оръжие и знаците на таркиански вожд? Как се казваш? Откъде си?

— Да, аз също съм пленник. Казвам се Джон Картър, От Земята съм. Живея там в една държава, която се нарича Съединени щати на Америка. Не знам защо ми разрешиха да нося оръжие и нямах никаква представа, че накитите, са отличия на вожд.