Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

— Вярвам ти. Не знам какво означава думата „джентълмен“, нито съм чувала някога за Виржиния, но на Барсум нито един мъж не лъже. Ако не иска да каже истината, мълчи. Къде се намира Виржиния, твоята страна, Джон Картър? — запита тя, а на мен ми се стори, че името на моя роден край никога не беше звучало така красиво.

— Аз съм от друг свят — отговорих, — от планета, която ние наричаме Земя. Тя обикаля около нашето общо Слънце по орбита, лежаща в орбитата на Барсум, именуван от нас „Марс“. Не мога да ти отговоря как съм дошъл тук, защото и аз самият не разбрах как стана това. Тук съм и тъй като този факт ми позволява да бъда слуга на Дейа Торис, това ме прави истински щастлив.

Тя ме гледаше замислена дълго и изпитателно. Давах си сметка, че й е трудно да повярва на разказа ми и не очаквах това да стане твърде бързо, макар много да държах на нейното доверие и уважение. Предпочитах нищо да не говоря за себе си, но никой мъж, гледайки я в очите, не би могъл да се противопостави на желанието й. Усмихна се и, ставайки, каза:

— Вярвам ти, макар да не разбирам. Готова съм да приема, че не си от Барсум, макар и не такъв, какъвто е днес. Уж си като нас, но все пак някакъв друг. Защо да натоварвам разума си с такива загадки, щом сърцето ми казва, че вярвам, и аз го искам?

Това беше логично — добър пример за женска земна логика. Ако тя беше доволна, вярвайки в това, не виждах защо трябва да я подлагам на критика. В интерес на истината, това беше единственият приложим вид логика, който можеше да разреши проблема, свързан с мен. После разговаряхме на други теми и си зададохме един на друг много въпроси. Беше много любопитна по отношение на земните обичаи и демонстрира добро познаване на нашата история. Когато започнах да я разпитвам откъде има сведения за това, което е ставало на Земята, тя се усмихна и каза:

— Всеки учен на Барсум познава географията на вашата планета и има такива познания за нейната фауна, флора и история, както и за жителите, географията и историята на Барсум. Защо да не знаем всички за Земята, както я наричаш ти, щом виси на небето и е достъпна за нашите очи.

Трябва да призная, че нейните думи ме изненадаха така, както моите нея. Казах й го, а тя ми обясни, че уредите, които нейният народ използва и които е усъвършенствал цели векове, позволяват да се улови, а след това да се покаже на екраните всичко, което става на която и да е планета и на множество звезди. Уловените изображения, щом бъдат фотографирани и увеличени, са така съвършени, че на тях може да се разчитат обекти с големината на малка тревника. По-късно, в Хелиум, видях много от тези снимки и уредите, с които бяха направени.

— Щом така добре познаваш Земята — запитах аз, — защо не можа да отгатнеш, че аз съм неин жител?

И тя отново се усмихна, сякаш някое дете й задаваше наивен въпрос.

— Защото на всяка планета, притежаваща атмосфера, близка до тази на Барсум — отговори тя, — се развиват форми на живот, почти идентични на расите, към които принадлежим ти и аз. Освен това хората на Земята покриват телата си с дебели, непрозрачни тъкани, а на главите си слагат отвратителни парчета плат, чието предназначение не можахме да открием. Затова пък ти, когато те намериха таркийските воини, беше гол. Фактът, че нямаше на себе си никакви накити, свидетелства, че не си от Барсум, но, от друга страна, липсата на дрехи противоречеше на твоя земен произход.

Разказах й подробности за моята раздяла със Земята, обясних й, че тялото ми остана там, облечено в странни за нея, но нормални за жител на Земята дрехи. В този момент се върна Сола, носеше нашите вещи и водеше със себе си младия си възпитаник, който, разбира се, щеше да живее с нас.

Сола ни запита дали сме имали посетител по време на нейното отсъствие и много се учуди, когато й отговорихме, че не. На връщане срещнала на стълбите слизащата Саркоя, която вероятно ни е подслушвала. Но тъй като не бяхме говорили нищо, което би трябвало да скриваме, посрещнахме това произшествие с безразличие, обещахме отсега нататък да бъдем по-предпазливи.

След това тръгнахме с Дейа Торис да разгледаме по-подробно архитектурата, и стенописите на обитаваната от нас сграда. Дейа ми каза, че най-голямото си могъщество расата, изобразена на фреските, достигнала преди, около сто хиляди години. Това били нейни далечни прадеди. По-късно се смесили с раса, имаща напълно черен цвят на кожата, и с друга, жълто-червена. Разцветът им настъпил горе-долу в същия период. Трите раси сключили могъщ съюз, когато пресъхването на, моретата ги принудило да търсят сравнително малобройни и постоянно намаляващи обработваеми терени, където трябвало непрекъснато да се защитават, от дивите зелени орди.