Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Моите размишления бяха прекъснати от идването на няколко млади жени, натоварени с оръжия, коприна, кожи, накити, кухненски прибори и бъчонки с храна и напитки. По-голямата част от тези неща беше плячка от въздушния кораб. Доколкото разбрах, всичко принадлежало, на двамата убити от мен вождове и сега, съгласно обичая на таркийците, ставаше моя собственост. Жените подредиха донесеното в стаите в дъното на коридора и тръгнаха за останалата част от моята собственост. Върнаха се в компанията на още десетина-петнадесет жени и деца.

Това не бяха семействата на убитите от мен. Взаимоотношенията им не приличаха на онова, с което бях свикнал, и ми е трудно да ги определя. При зелените марсианци почти всичко е обща собственост. Изключение правят оръжието, накитите, коприната и кожите, с които се покриваха през нощта — само те са лична собственост, но никой не може да притежава повече, отколкото му е необходимо да задоволява насъщните си нужди. Излишъците в случай на нужда трябваше да предоставя на по-младите войни. Жените и децата, представляващи свитата, могат да бъдат сравнявани с военен отряд. Войнът е изцяло отговорен за възпитанието, дисциплината и задоволяването на ежедневните нужди на този отряд, а също и за неговата безопасност по време на пътуванията и непрекъснатите схватки е другите племена и с червените, марсианци. Жените в никакъв случай не можеха да бъдат смятани за негови съпруги. Езикът на марсианците изобщо не познава тази дума. Съединяването на мъжете и жените на двойки има за цел изключително доброто на цялото общество и естествените склонности не играят никаква роля. Съветът на старейшините от всяко племе контролира протичането на целия процес така прецизно, както собственикът на конюшня за състезателни коне си служи с научни методи, за да осигури, раждането на възможно най-доброто потомство.

Всичко това може да звучи на теория доста привлекателно, както обикновено бива с теориите. Но в резултат на цели столетия неестествената практическа дейност с единствена цел — отглеждане на потомство, е възникнала раса от студени и жестоки същества. Лишени от радост, любов и спокойствие.

Истина е, че марсианците, както мъжете, така и жените, с изключение на такива дегенерати като Тал Хайус, са извънредно въздържани, но колко по-добри и приятни са земните обичаи, дори ако цената им понякога е случайната загуба на невинността.

Давах си сметка, че трябва да поема върху себе си отговорността за тези жени и деца. Затова им поръчах да си потърсят жилища, на горните етажи, а другото изцяло да оставят на мен. Едно от момичетата натоварих със задължението да ми приготвя храната, а на другите заповядах да продължат да изпълняват досегашните си задължения. Оттогава рядко ми се случваше да ги виждам, но и не държах твърде много на това.

През следващите няколко дни след битката с въздушния кораб цялото племе остана в града и се отказа от своите селища, докато не се убеди, че корабите няма да се върнат. Дори за такъв войнствен народ като зелените марсианци, перспективата за борба в открито поле, при тежащата на плещите им отговорност за цялата кавалкада от коли заедно с жените и децата, беше твърде неприемлива. През този период на относително бездействие Тарс Таркас ме запозна с много обичаи на зелените марсианци и с военното изкуство на таркийците, помагаше ми да овладея начина на езда на огромните животни тоатите, който им служеха за тази цел. Те са също тъй опасни и злобни, както и техните господари, но след опитомяването са много полезни.

Две тоати станаха моя собственост заедно с останалото имущество на войните, чиито накити носех сега. За кратко време се научих да ги яздя по-бързо от местните жители. Начинът на воденето им бе много прост. Ако животното отказваше да се подчинява на телепатичните заповеди достатъчно усърдно, ездачът започваше да го удря с всички сили между ушите с дръжката на пистолета си, а ако и това не помагаше, биеше го толкова дълго, докато животното се подчини или го хвърли на земята.

Във втория случай обикновено се стигаше до схватка на живот и смърт между война и тоата. Ако марсианецът умееше достатъчно бързо да си служи с пистолета, имаше шанс да спаси живота си и отново да язди, макар и вече друго животно. Ако не успееше — разкъсаното му на парчета и натъпканото на земята тяло трябваше къс по къс да бъде събирано от жените и децата и да се изгори съгласно обичая на таркийците.