Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Скоро след това събитие спряхме, за да позволим на животните малко да си починат. По време на почивката се случи другото произшествие. Тъкмо бях зает с пренасянето на амунициите от един от моите тоати на друг, когато се приближи Дзад и без да каже нито дума, удари с меча си животното.

Нямаше нужда да поглеждам в справочника по марсианска етикеция, за да знам как да реагирам. Бях така ядосан, че е труд се удържах да не измъкна пистолета и да го застрелям на място, но той ме очакваше с меч в ръка и не ми оставаше нищо друго, освен да започна схватката със същото оръжие, което той беше избрал. Сред марсианците се допуска в двубоя употребата и на по-малко ефикасни оръжия от това, с което си служи противникът. Тоест, аз можех да си послужа, ако искам с къс меч, кинжал, брадва или дори с юмруци, но нямах право да употребя огнестрелно оръжие или друго копие.

Избрах същото оръжие, което и той, защото знаех, че неведнъж се беше хвалил колко добре умее да си служи с него. Исках да го победя, доколкото това е възможно, с неговото собствено оръжие.

Схватката започна малко по-късно, продължи доста време и стана причина тръгването ни да се отложи. Цялото племе се събра около нас и ни остави свободно пространство с диаметър около сто стъпки. В началото Дзад се мъчеше да ме смачка, като побеснял бик вълка, но бях значително по-бърз от него и избягвах атаките му. Отскачах встрани. Всеки път, когато пробягваше край мен, го удрях с меча по крака или гърба. Скоро той вече обилно кървеше от пет, или шест дребни рани и няколко драскотини, които му нанесох, но не можех да се приближа на достатъчно разстояние, за да го раня по-сериозно. После той промени тактиката и се стараеше с умение да постигне това, което не можеше с груба сила и ако не ми помогна по-малкото привличане, благодарение на което бях по-издръжлив и по-ловък от него, щях да изпитвам огромни трудности в усилието си да му, бъда достоен противник.

Известно време се въртяхме в кръг, без да си причиняваме някакви сериозни вреди. Дългите, прави и тънки острия на нашите мечове блестяха на слънцето и при всеки сблъсък нарушаваха с дрънкането си царящата наоколо тишина. Най-после Дзад, сигурно давайки си сметка, че се изморява по-бързо от мен, се осмели да започне решителната атака и да завърши борбата с победа. В момента, в който той тръгна, в очите ми плисна ослепителният, блясък на Слънцето. За миг престанах да виждам и се постарах да избягвам пипнешком острието — имах чувството, че то виси буквално над мен. Можах само отчасти: внезапно почувствах остра, болка в лявото рамо. Когато си възвърнах способността да виждам и вдигнах очи, за да определя положението на моя противник, зарадвах се въпреки раната, получена вследствие на краткотрайното ми ослепяване. На една от колите стояха Дейа Торис, Сола и Саркоя. Наблюдаваха битката над главите на другите. В момента, в който ги видях, Дейа Торис се хвърляше към Саркоя като тигрица, за да изтръгне от ръцете й някакъв предмет — нещо, което, падайки, блясва на слънцето. Веднага разбрах по какъв начин съм ослепен така внезапно в мига, който можеше да реши цялата схватка. Така Саркоя искаше да ме убие, без да ми нанася смъртоносен удар със собствените си ръце. По-нататъшното развитие на нещата върху колата можеше да ми струва живота, защото заради тях почти забравих за Противника си. Миг след като Дейа изби огледалцето от ръцете й, Саркоя, с изкривено от злоба лице, извади нож и се насочи с него към червеното момиче. И тогава Сола, нашата окъпа Сола, се хвърли между тях и забелязах, че широкото острие се забива в гърдите й. Нищо повече не видях, защото трябваше да се заема с Дзад, той отново ме нападна. Но през цялото време си мислех за това, което стана на колата.

Много пъти връхлитахме един върху друг и се оттегляхме назад, докато, най-после марсианецът ми нанесе удар, който не можах нито да избягна, нито да парирам. Чувствайки острието почти до моята гръд, аз се хвърлих към него с насочен напред меч, всичко около мен се завъртя, после притъмня и безсилен се отпуснах на земята.

Когато дойдох на себе си, сетивата ми бяха все още притъпени, но за щастие само за секунди. Бързо се изправих на крака, потърсих меча си. И го видях — стърчеше забит чак до дръжката в зелената гръд на Дзад. Марсианецът лежеше на килима, от мъх и беше мъртъв като камък. Усетих болка и забелязах, че от моята гръд стърчи неговият меч. За късмет, хвърляйки се към него, обърнал съм се малко настрани и острието е минало отстрани, пронизвайки само кожата и мускулите на някои ребра. Раната ме болеше, но не беше опасна.