Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

С пълна скорост отправих лодката към зелените ездачи и скоро ги настигнах. Без да намалявам скоростта, насочих носа на лодката към гърба на най-близкия от тях. Ударът, достатъчно силен, за да пробие няколкосантиметрова броня, изхвърли над главата на тоата лишеното от глава тяло на войника далеч напред; падна и се плъзна по мъха. Изплашените тоати на двамата, останали зелени воини се разквичаха уплашени и се разбягаха на разни страни. Намалих скоростта, направих кръг и кацнах пред изумения разузнавач. Той горещо ми благодари за помощта, оказана му в най-съдбоносния миг, и ми обеща, че ще бъда възнаграден както подобава. Оказа се, че съм спасил живота на един от братовчедите на джедака на Зоданга.

Решихме да не губим време, защото воините можеха да се върнат веднага, щом овладеят своите подплашени тоати. Заехме се с ремонта на повредената лодка и напрегнахме всички сили, за да свършим колкото може по-бързо. Оставаха ни само няколко довършителни операции, когато внезапно забелязахме, че зелените воини препускат към нас от две противоположни страни. Когато приближиха на разстояние около сто ярда, тоатите им отново отказаха да им се подчиняват, не искаха да се приближат към въздушния кораб — преди малко той така ги беше уплашил.

Най-накрая воините слязоха от тоатите си и тръгнаха към нас с насочени мечове. Аз се заех с по-високия от двамата, като преди това, пожелах на зодангиеца успех в схватката с другия зелен воин. Благодарение на все по-голямата си практика се справях с противниците си за кратко време и почти без усилие. Това ми позволи да се притека на помощ на новия си познат. Заварих го в много затруднено положение — лежеше ранен на земята, а зеленият воин, поставил крак на шията му, вдигаше меч за решителния удар. С един скок преодолях делящите ни петдесет стъпки и с насочен напред меч пронизах зеления марсианец. Той изпусна меча си и рухна на земята до своята жертва.

Прегледах зодангиеца и за щастие се оказа, че раните му не са сериозни. След кратка почивка той каза, че се чувства добре и е готов да поеме обратния път. Трябваше да полети в собствената си лодка — моята беше твърде малка, за да се съберем двамата в нея.

Бързо довършихме ремонта, издигнахме се заедно нагоре във винаги безоблачното марсианско небе и с голяма скорост, без по-нататъшни премеждия, се върнахме в Зоданга.

Наближавахме града и на съседната равнина забелязахме тълпа от цивилни и военни. Небето чернееше от бойни кораби, частни и обществени екскурзионни лодки, дълги ивици развяващи се коприна и различни видове знамена и флагчета.

Новият ми познат даде сигнал да намаля, приближи към мен на малко разстояние, предложи да кацнем и да наблюдаваме церемонията, каза ми, че за заслуги към страната ще бъдат наградени офицери и цивилни лица. После развя малко флагче, което свидетелстваше, че в лодката лети член на кралското семейство, заедно си пробихме път през навалицата от различни видове летателни апарати и увиснахме точно над главите на джедака на Зоданга и неговата свита. Всички бяха възседнали малки, домашни тоати, а в парадните им униформи и накити имаше такова количество разноцветни пера, че не можех да не забележа поразителната им прилика с индианците от моята родна страна — там, някъде далеч на Земята.

Един от членовете на свитата на Тан Косис обърна внимание на висящия над главата му роднина и джедакът направи знак на моя нов познат да кацне. Очаквайки построяването на войсковите части, джедакът разговаряше със своя родственик и аз забелязах, че както те, така и най-близкостоящите членове на свитата от време на време поглеждат нагоре към мен. Не можех да разбера за какво ставаше дума в разговора, но той изведнъж прекъсна и всички слязоха от тоатите си. Последната рота беше вече заела мястото си в строя. Един от членовете на свитата отиде при строените части и извика името на някакъв войник, заповяда му да излезе пред строя. После на висок глас разказа пред всички какъв подвиг е извършил този воин, как е заслужил признанието на джедака, а монархът приближи към щастливия младеж и прикрепи към лявата му ръка метално отличие.

Така бяха отличени десетина души и в един момент церемониал майсторът извика:

— Джон Картър, въздушен разузнавач!

Никога в живота си не съм бил толкова изненадан, но военната дисциплина е дълбоко вкоренена в мен, веднага кацнах и излязох напред както правеха другите. Застанах пред офицера, а той извика с толкова силен глас, че сигурно беше чут от всички присъстващи роти и зрители: