Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Размениха още няколко думи и Дейа Торис, все така придружавана от гвардейците, излезе от покоите.

Само за миг действителността разруши красивия замък на моите мечти. Жената, в чиито ръце поверих своя живот и от устата на която съвсем неотдавна чувах уверения в любов, вече е забравила за моето съществуване и с усмивка се обещаваше на сина на най-заклетия враг на своя народ. Не можех да повярвам, макар че го чух съвсем ясно със собствените си уши. Трябваше да я намеря и да я накарам да повтори тези ужасни думи. Напуснах поста си и по коридора между гоблените затичах към вратата, през която тя току-що беше излязла. Внимателно я отворих и от другата й страна забелязах същински лабиринт от извити коридори и врати. Побягнах по първия от тях, после завих в някакъв друг и изведнъж ме обзе чувството, че не знам къде се намирам. Стоях така секунда с отчаяние в сърцето, опрян на стената, когато внезапно чух гласове в стаята от другата страна на стената, о която се опирах. Единият от тях беше на Дейа Торис. Не можех да различа думите, но нямаше никакво съмнение, че това беше тя.

Изминах няколко крачки напред и се натъкнах на следващия коридор, в края му забелязах врата. Смело прекрачих прага й и се намерих в малко преддверие, там седяха същите четирима гвардейци. Един от тях веднага стана и запита защо съм дошъл тук.

— Изпраща ме Тан Косис — казах аз. — Трябва да говоря с принцеса Дейа Торис на четири очи.

— Покажи заповедта — каза гвардеецът.

Не знаех какво има предвид, но отговорих, че съм член на гвардията на джедака, а след това, без да чакам реакцията му, тръгнах към вратата, зад която се чуваше гласът на Дейа Торис. Не успях да премина през нея, защото гвардеецът ми прегради пътя и каза:

— Всеки, който идва по заповед на Тан Косис, трябва да носи писмена заповед или специален пропуск. Трябва да ми покажеш едното или другото и едва тогава ще можеш да влезеш.

— Слушай, приятелю! Единственият пропуск, който ми е нужен — казах аз, — за да вляза, където искам, виси на хълбока ми.

Извадих меча си и запитах:

— Ще ме пуснеш ли доброволно, или ще трябва да те накарам насила?

В отговор гвардеецът измъкна своето оръжие и извика колегите си. Те застанаха срещу мен, преграждайки ми пътя.

— Ти не си дошъл тук по заповед на Тан Косис — каза високо първият гвардеец. — И не само няма да те пусна в апартамента на принцесата, на Хелиум, ами ще те изпратя под стража при джедака да му обясниш своето поведение. Хвърли меча си, не можеш да разчиташ на това, че ще победиш всички ни едновременно.

Моят отговор беше бърз удар, след който ми остана един противник по-малко, но искам да ви уверя, че тримата бяха знаменити фехтовачи. Притиснат до стената от тях, вложих в схватката всичките си сили и умение. Постепенно успях да се преместя в ъгъла на стаята, където можеха да ме атакуват само поединично. Бихме се така около, двадесет минути, а удрящата се една в друга стомана на нашите мечове изпълни малкото помещение с адски шум.

Врявата измъкна от стаята Дейа Торис. Тя отвори вратата и застана на прага, наблюдавайки борбата. Зад гърба й забелязах Сола. Тя също гледаше заинтригувана. Лицата им бяха съвършено безразлични и аз веднага разбрах, че не са ме познали.

Успях да поваля още един гвардеец. Имах вече само двама противници, смених тактиката и се превърнах в нападател. Десет секунди след втория падна и третият, а скоро след това и последният лежеше на пода в локва кръв. Бяха смели хора и великолепни войници и се огорчих, че бях принуден да ги лиша от живот, но от друга страна, ако се наложеше, бих се изправил срещу всички жители на Барсум, ако няма друг начин да стигна до Дейа Торис.

Скрих окървавения меч в ножницата и приближих към принцесата. Тя стоеше безмълвна, не ме позна.

— Кой си ти, зодангиецо? — запита най-после. — Следващият враг, който желае да си поиграе с моята съдба?

— Аз съм ваш приятел — отговорих аз. — И някога бях много ценен…

— Никой от приятелите на принцесата на Хелиум не носи такива отличия — каза тя. — Но твоят глас?… Вече съм го чувала някъде преди… Не, не, това е невъзможно… Този човек е мъртъв.

— И все пак, принцесо, това съм аз, Джон Картър. Нима не познаваш, дори под боята и чуждите отличия, лицето на своя вожд?…

Направих крачка към нея, а тя изтича към мен с протегнати ръце, но щом разтворих обятия, за да я прегърна се спря и се отдръпна назад с тъга на лицето.

— Твърде късно е вече… твърде късно — отчаяно прошепна тя. — Да беше дошъл само един час по-рано!… Мислех, че си умрял и сега е вече твърде късно!…