Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

— Значи скоро ще падне в ръцете ни — каза доволен джедакът. — А засега да вървим при принцесата и още веднъж да я разпитаме за цялата тази история. Може би знае много повече, отколкото е казала, а, Нотан? Да вървим!

Излязоха от залата. Чаках, докато падне мракът, после внимателно се измъкнах от скривалището си и излязох на балкона. Забелязах няколко човека, които се въртяха наоколо, но скоро те си отидоха и когато ми се стори, че наблизо вече няма никого, скочих на върха на стъкления зид, а оттам на минаващата покрай двореца улица.

Без особено да се крия, забързах в посока към моята предишна квартира. Там се надявах да открия Кантос Кан. Близо до казармите изострих вниманието си, защото те сигурно бяха засилили охраната си. Няколко мъже в цивилно облекло се въртяха недалеч от главния вход, а други стояха пред задния. Единственият начин да стигна незабелязано до някой от по-високите етажи беше да се изкача на покрива на някоя от съседните сгради и оттам да се спусна до моята квартира. След няколко опита успях да се изкача на покрива на един магазин, отделен от казармите от няколко къщи. Скачайки от покрив на покрив, стигнах до отворения прозорец на сградата; надявах се да намеря моя приятел от Хелиум и след миг стоях пред него. Той беше сам и никак не се изненада от моето появяване, каза само, че е очаквал да ме види по-рано, защото службата ми свършвала преди няколко часа.

Ясно, нищо не знаеше за събитията, които се случиха днес в двореца, а когато му разказах всичко, изпадна в страшна възбуда. Новината, че Дейа Торис е обещала ръката си на Саб Тан, го порази.

— Не може да бъде! Това е невъзможно! Няма човек от Хелиум, който да не предпочете смъртта пред продажбата на принцесата на владетелския дом на Зоданга. Тя сигурно си е изгубила ума, за да се съгласи на такава отвратителна сделка. Ти не знаеш, човече от Земята, колко много жителите на Хелиум обичат членовете на нашето кралско семейство. И не можеш да си представиш ужаса, който изпитвам при мисълта за този брак. Какво да правим? Ти си умен човек, Джон Картър — продължи той, — моля те, измисли нещо, за да спасим Хелиум от това нещастие.

— Ако можех да се приближа на разстояние протегнат меч до Саб Тан — казах аз, — за Хелиум този проблем щеше да престане да съществува, но по дълбоко лични причини се налага някой друг да нанесе смъртоносния удар на принца на Зоданга. Само така Дейа Торис ще бъде наистина свободна.

Кантос Кан внимателно ме погледна и после каза:

— Ти я обичаш, нали. А тя знае ли това?

— Знае и ме отхвърля само, защото е дала дума на Саб Тан.

Кантос Кан сложи ръка на рамото ми, извади меча си и каза:

— Ако аз имах правото на избор, не бих могъл да намеря по-подходящ мъж за първата принцеса на Хелиум. Сложих ръка на рамото ти, Джон Картър, и ти се заклевам, че Саб Тан ще загине от удара на този меч, който сега е в ръката ми. Ще направя това от любов към Хелиум, към Дейа Торис и към теб. Още тази нощ ще опитам да се добера до апартаментите му в двореца.

— По какъв начин? — запитах го аз. — Не знам дали си даваш сметка, че си под наблюдение, а въздушните патрули са увеличени четири пъти.

Той помисли малко и след това каза:

— Ще успея да го направя, ако мога да заблудя стражите. Познавам секретния вход в двореца, извеждащ през върха на най-високата кула. Случайно се натъкнах на него един ден, когато летях над града, изпълнявайки патрулна служба. Когато сме дежурни, от нас се изисква да разследваме всичко подозрително, а лицето, което видях на върха на кулата, ми се стори твърде странно явление. Долетях по-близо до кулата и разбрах, че това лице е на Саб Тан. Беше недоволен, че съм го открил, и ми заповяда да запазя всичко в тайна, като ми обясни, че има коридор, свързващ кулата с неговите апартаменти, и за това знае само той. Ако мога да се добера до покрива и да взема моята машина, ще бъда при него само за пет минути. Но как да изляза от тази сграда, щом така зорко я охраняват?

— Как се охраняват хангарите през нощта? — запитах аз.

— През нощта ги охранява обикновено само един часови — каза Кантос Кан.

Без да губя време за повече обяснения, излязох отново на улицата по същия път и забързах към казармите. Не се осмелих да вляза вътре — сградата беше пълна с войници от въздушното разузнаване, които, както всички други в Зоданга, имаха заповед да ме търсят.

Това беше огромна сграда. Върхът се издигаше на хиляда стъпки над земята. Нямаше много сгради в Зоданга, по-високи от тази на казармата. Само пистата за кацане на големите бойни кораби се издигаше на хиляда и петстотин стъпки височина, на същата височина се издигаха и търговските и пътническите аерогари на гражданската авиация.