Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Катеренето по лицевата страна на сградата беше трудно и опасно, но нямаше друг начин да стигна до покрива. За щастие, благодарение на това, че барсумската архитектура е твърде богата на разни извивки и издатини, всичко се оказа значително по-просто, отколкото ми се струваше отначало. Качвах се нагоре, хващайки се за разни листа и издатини, и качването вървеше лесно почти като по стълба. Едва на върха, под самата стряха, възникна първият проблем. Стряхата стърчеше почти на двадесет стъпки напред и въпреки, че обиколих цялата сграда, не можах да намеря място да се покатеря на покрива. Не можех също така да се кача на покрива през най-горния етаж, защото той беше силно осветен и пълен с войници.

Имаше само един много рискован и опасен начин, но като си помислих за Дейа Торис, реших да го използвам, защото сигурно нямаше в цялата Вселена мъж, който не би рискувал живота си за такава като нея. Хванах се здраво за стената с крака и с едната си ръка, с другата освободих един от ремъците на моята обмундировка, завършващ със здрава кука. С такива ремъци въздушните разузнавачи се закачаха за бордовете и дъното на своите лодки при различни случаи, с тях спускаха и десантните групи на земята.

Все така внимателно хвърлих куката на покрива. Наложи ми се да повторя това упражнение няколко пъти, докато най-после се закачи за някаква издатина. Придърпах ремъка — държеше се здраво, но все пак не бях сигурен дали ще удържи тежестта на моето тяло. Куката можеше да се закачи за самия край на покрива и да се изплъзне от него, когато увисна във въздуха, да ме спусне с главоломна скорост на тротоара хиляда стъпки по-надолу.

Колебах се за момент, но после се освободих от поддържащата ме отдолу издатина и излетях в пространството, залових се за края на ремъка. Далече някъде под мен лежаха силно осветените улици, тротоарът и смъртта. Над стряхата се разнесе шум от скърцане и дращене — звуци, които смразиха кръвта ми.

Изкачих се бързо по ремъка и се залових за ръба на стряхата, стъпих на покрива. И видях дулото на револвера на часовоя, който охраняваше лодките.

— Кой си ти и откъде се взе тук? — извика той.

— Въздушен разузнавач съм, приятелю — отговорих спокойно аз и то много близък до смъртта, защото като по чудо успях да избягна падането долу на алеята.

— Но откъде се взе на покрива, човече? През последния час никой не е кацал, нито пък е идвал от вътрешността на сградата. Бъди така добър да ми обясниш или ще извикам стражата.

— Погледни тук, приятелю, и ще разбереш как съм се появил на покрива и колко близко бях до това — да не се намирам вече никъде — отговорих аз и посочих надолу, където, двадесет стъпки по-ниско, се люлееше моята екипировка и оръжието ми. Часовият, воден от любопитството си, дойде при мен и се наведе, за да погледне надолу. В този момент с едната си ръка го хванах за гърлото, а с другата за китката на ръката, с която държеше оръжието си. Пистолетът му падна на, покрива и аз веднага му запуших устата, за да му попреча да вика за помощ. Обезвредих го, вързах му ръцете и краката, а после го закачих на ремъка — тъй, както аз самият преди малко висях. Знаех, че няма да го намерят, преди да се съмне, а това щеше да ми даде малкото време, от което се нуждаех.

Взех екипировката и оръжието на часовия и отидох при хангарите, там беше и моята лодка. Изтеглих я навън заедно с тази на Кантос Кан. Привързах неговата лодка към моята и включих двигателя, откъснах се от покрива, насочих се надолу. Полетях на много по-малка височина от тази, на която обикновено летяха патрулните лодки. Само след минута кацнах на покрива на къщата, където живеехме с Кантос Кан. Той се изненада от успеха и бързината на индивидуалната ми акция. Но реших да не губя време за излишни обяснения и пристъпих веднага към обмисляне на плана за по-нататъшните ни действия. Уговорихме се аз да полетя директно към Хелиум, а Кантос Кан да се постарае да се добере до двореца на джедака и да убие Саб Тан. Ако успее, да тръгне веднага след мен. Кантос Кан нагласи моя компас, съвършен малък уред, който винаги показваше предварително избраната точка на Барсум, до която желаеше да се добере притежателят му. Като си пожелахме един на друг успех, ние се издигнахме във въздуха и полетяхме заедно към двореца.

Наближавахме високата кула, но изведнъж от високото се спусна патрулна лодка, освети моята с рефлекторите си и ми заповяда да спра. Не се подчиних, патрулът даде предупредителен изстрел. Кантос Кан бързо се скри в мрака, а аз се втурнах напред с лудешка скорост, режех марсианското небе, преследван вече от цяла дузина патрулни лодки, присъединили се към първата. Скоро забелязах, че по петите ме следва много бърз кръстосвач със сто души екипаж на борда и батарея от скорострелни карабини. Маневрирах с моята машина ту нагоре, ту надолу, наляво, надясно, известно време и успях да избягна светлината на рефлекторите, но тези маневри станаха причина кръстосвачът да започне все повече да скъсява разстоянието до мен. Тогава реших да рискувам и да се втурна право напред, като се осланям на бързината на моята лодка.