Артър Кларк - Първородните

— Ако е така, трябва щателно да подготвиш експедицията.

— Зная. Какво друго ще правя цяла зима? После, когато дойде лятото, ще избера някой период, когато Земята е над хоризонта, за да опитам. Ще взема цялото снаряжение, за да го изпробвам на леда около базата. Тъмнината едва ли ще окаже съществено влияние. — Изглеждаше развълнуван, че си е намерил ново занимание. Но когато я погледна, на лицето му се четеше неувереност. — Мислиш ли, че съм полудял?

— Не повече от всички нас. Аз например не вярвам в 12 май. И ти — нали? Никой от нас не вярва, че ще се случи — че това ще е краят за всички ни. Ако го вярвахме, навярно нямаше да можем да работим. Условията ни принуждават да сме такива…

— Да, но…

— Да не говорим за това — прекъсна го решително тя и коленичи до него. — Покажи ми как смяташ да опаковаш багажа. Как ще се храниш? Ще разпъваш палатката два пъти дневно?

— Не. Смятам да я разпъвам вечер и да ям през нощта. Денем ще смуча хранителен разтвор от тубичката в скафандъра…

Продължиха да обсъждат екипировката. Отвън снегът бавно засипваше модулите на станцията.

Тъкмо Вкопчваща първа забеляза промяната в Окото.

Събуди се бавно, както винаги унесена от разпокъсаните сънища за дървета. Обитаваща смътната територия между човека и животното, тя нямаше ясна представа за минало и бъдеще. Спомените и бяха като картинна галерия с живи образи — лицето на майка й, топлината на леговището, в което се бе родила. И клетките, в които я бяха държали. Много, много клетки.

Прозя се, протегна дългите си ръце и се огледа. Високата жена, с която делеше пещерата, спеше. На красивото й лице трепкаше светлина.

Светлина?

Вкопчваща вдигна глава. Окото сияеше. Беше като миниатюрно слънце, впримчено в каменната крипта.

Вкопчваща вдигна ръка към Окото. То не излъчваше топлина, само светеше. Тя се изправи, без да сваля ококорени очи от Окото, с протегната към него ръка.

Но ето, че се появи нещо ново. Сиянието на Окото вече не беше еднородно — от центъра започнаха да извират ярки хоризонтални ивици, които му придаваха сивкав оттенък — картина, която наподобяваше човешкото изображение за ширини върху земния глобус. Бликаха от „екватора“ на Окото и изчезваха на северния полюс. Междувременно се появиха други, вертикални линии, които се зараждаха на северния полюс, минаваха през екватора и изчезваха в южния. Ето че изникна и трета комбинация линии, под прав ъгъл спрямо предишната. Танцът на блестящите сиви правоъгълници бе красив и хипнотизиращ.

И тогава се появи четвърта поредица линии. Вкопчваща се опита да проследи къде изчезват, но изведнъж почувства остра болка в главата.

Изпищя. Вдигна ръце и потърка насълзените си очи. Усети влажна топлина по вътрешната страна на бедрата си. Беше се изпуснала, както стоеше права. Спящата жена се размърда.

Започнаха деня мълчаливо.

Следваха рутината, установена през месеците, които бяха прекарали заедно. Още щом се събуди, Мира си даде сметка, че до Малкото откъсване остават само броени часове. Не можеше да мисли за нищо друго.

Както обикновено Юрий бе облякъл скафандъра, за да излезе за лед. От известно време системата за извличане на вода на станцията бе престанала да работи. Налагаше се да си набавят вода по примитивния начин — Юрий бе изкопал една канавка с помощта на пригоден от подръчни средства ледокоп. Не беше трудно — тежкият лед бе като пясъчник и се режеше без особени усилия. След разтапянето на буците филтрираха водата, за да махнат ситните прашинки.

Щом приключи с това, Юрий се захвана с работата, която някога вършеше Ханс — поддръжката на енергийната станция и въздухопречистващата инсталация, както и на останалите механични системи, които им помагаха да оцеляват. И през цялото време си подсвиркваше. Вчера най-сетне бе получил снаряжението, което очакваше от доста време. Един автоматичен всъдеход бе пристигнал от Ню Лоуел — Пола и екипът там бяха демонтирали част от оборудването в градчето. Юрий бе доволен и нямаше търпение да се заеме с любимото си хоби.

Беше пратил всъдехода обратно, въпреки че той нямаше да стигне до Ню Лоуел преди Откъсването. Юрий, изглежда, вярваше, че разумните машини, също като хората, имат нужда да се занимават с разни неща, и Мира не виждаше причини да спори с него.

Тя също си имаше занимания. Едно от тях бе оставила за днес.

Напъха се в скафандъра, като спази грижливо всички процедури, и излезе да нагледа малката градина от аклиматизирани за външни условия растения. Обикновено започваше с изриване на снега, замръзналите частици атмосфера, които покриваха листата и стъблата. Използваше топлодувна машина на принципа на сешоара.