Артър Кларк - Първородните

— И как се е озовала тук? — попита Гроув.

— Беше в една глутница, която редовно нападаше влаковите композиции на западната линия — обясни Евмений. — Проследила влака чак до Вавилон и нападнала една ферма край града. Непрестанно се опитвала да прехвърли градските стени. Не бягала. Изобщо. В края на краищата я уловили с мрежа и я докарали в града за развлечение на двора. Държахме я в клетката при Блум, обаче тя направо побесня. Очевидно искаше да отиде някъде.

— Аз се сетих какво да направим — обади се Абди.

— Сложихме и нашийник и я оставихме да ни води накъдето пожелае.

— И тя дойде тук — приключи Бисиса. — Нещо я притегля, също като мен. Откакто дойде, е спокойна, сякаш е намерила това, което е търсела.

Гроув се замисли, после каза:

— Помня, че веднъж напъхахме нея и майка й в една палатка, разпъната точно под самото Око — ти помниш ли, Бисиса? Доста непочтително отношение към Окото всъщност. Може би точно тогава това нещастно създание се е обвързало по някакъв начин с него. Но как, по дяволите, е разбрала, че тук има друго Око?

— Има много неща, които не разбираме — отвърна Бисиса. — Меко казано…

Гроув оглеждаше леговището й с непринудено любопитство.

— Доста е весело тук.

— Че какво? — подсмихна се тя. — Имам си телефона за забавление. Жалко, че Скафандър номер пет е с изтощени батерии, иначе и той щеше да ми прави компания. Донесох и химическата тоалетна от Птичката. Абди ми носи храна и вода. Ти си моята връзка със света, нали, Абди?

— Така е — отвърна Гроув вместо Абди. — Но защо си тук?

— Може би не знаете — намеси се Евмений, — но Александър вярва, че тя се опитва да намери начин да използва Окото в негова полза. В противен случай изобщо нямаше да я допусне тук. Не забравяйте за това, когато се изправите пред него, капитане.

— Разбрано. Но каква е истинската причина, Бисиса?

— Искам да се върна у дома — отвърна простичко тя. — Също както преди. Да се върна при дъщеря ми и при моята внучка. А това е единственият възможен начин. Не искам да обиждам никого, но няма нищо, което да значи повече за мен.

Гроув погледна тази жена, тази отчаяна майка, самотна в този чужд свят.

— И аз имах дъщеря, ако си спомняш — каза той и сам се изненада от сподавения си глас. — Казвал съм ти. Сега трябва да е на твоята възраст. Разбирам защо си тук, Бисиса.

Тя се усмихна и го прегърна пак.

Нямаше какво повече да си кажат.

— Е — въздъхна Гроув. — Ще намина да те видя пак. Ще останем още няколко дни във Вавилон. Наистина ми се ще да направя нещо за онзи окаян нещастник Блум. Ние, модерните, трябва да се поддържаме, нали така?

— Ти си добър човек, капитане. Но не се излагай на прекомерни рискове.

— Не се тревожи, аз съм гърмян заек.

На излизане Гроув погледна Бисиса. Тя тъкмо се приближаваше бавно към увисналата сфера; долепи длан до нея. Ръката й обаче сякаш се плъзна встрани, тласкана от невидима сила. Гроув се изпълни с нещо като благоговение пред спокойствието, с което Бисиса се отнасяше към този чудовищен и страховит предмет.

Извърна глава. Радваше се, че ще може да скрие сълзите си в коридорите на храма.

Пола се обади по фиброоптичната връзка. След отделянето от Слънцето големият ИИ в Ню Лоуел работеше върху изчисленията за това кога Откъсването ще порази Марс окончателно.

— Дванайсети май — каза Пола. — Някъде към два следобед.

Месец и половина.

— Е, значи вече знаем — отвърна Мира.

— Казаха ми, че преди края ще знаят със сигурност до частици от секундата.

— Много полезно, няма що — изхъмка сухо Юрий.

— Освен това — продължи Пола — подготвяме прогнози за състоянието на вашата ядрена електроцентрала. Нали знаете, че горивото ви е на привършване?

— Знаем, разбира се — отвърна Юрий. — Нали доставките са невъзможни.

— Според нашите анализатори ще оцелеете при Откъсването. Няма да ви е лесно, но ще се справите.

— Ако се налага, ще пестим. И без това сме само двамата.

— Така е, но винаги има място за вас тук, в „Лоуел“.

Юрий погледна Мира. Тя му отвърна с усмивка.

— И да изоставим нашия дом? — попита Мира. — Не. Благодаря, Пола. Искаме да си довършим работата тук.

— Знаех, че ще го кажеш. Както и да е. Ако промените решението си, всъдеходите ще дойдат да ви вземат.

— Да бе, благодаря — отвърна сърдито Юрий. — И без това един от тях е нашият.

Поговориха още малко на по-общи теми и приключиха.

Сякаш последното лято на Марс внезапно се бе скъсило. Слънцето бе изчезнало два месеца преди началото на лятото и над планетата се бе възцарила вечна зима.