Артър Кларк - Първородните

Мира слушаше всичко това изумена и объркана. Беше като история в роман, едновременно занимателна и невероятна.

— Това е работа на Първородните. Те са навсякъде. И навсякъде правят това, което се опитаха да направят на нас. На нас и на марсианците, и на Процион. Да изкореняват живота. Но защо?

— Ако знаехме отговора — отвърна Бела, — ако можехме да разберем Първородните, сигурно щяхме да се справим и със заплахата, която представляват за нас. Но това е бъдещето, което ни очаква, колкото и далече да отлетим, докъдето и да се простира взорът ни. Затова стигнахме и до това положение, до този пуст бряг. — Бела подаде подноса на един от помощниците си и отстъпи назад. — А сега, нека тези от вас, които са готови да отпътуват, да се подредят зад мен.

По-голямата част от групата я последва, включително Ели фон Девендър, Грендъл Спет и Ханс Крийчфилд. Сред оставащите бяха Мира, Юрий и Пола Ъмфравил. Китайците също не помръднаха от местата си. Един от техните делегати се приближи до Бела и отново заяви, че възнамеряват да се погрижат за паметниците, построени в чест на падналите в деня на Слънчевата буря.

Бела бавно огледа оставащите.

— Разбрах, че разполагате със солидни припаси, които ще ви стигнат дотогава, докато…

— Да, госпожо председател — прекъсна я Юрий. — Погрижили сме се за всичко.

— Не разбирам обаче как ще се свързвате едни с други — например „Лоуел“ с полярната станция. Няма ли да изгубите комуникационните спътници, когато отделянето приключи?

— Прокарахме наземни линии — отвърна усмихнато Пола. — Всичко ще е наред.

— „Наред“? — Бела я погледна учудено. — Не бих използвала подобна дума. — И споходена от внезапен импулс, добави припряно: — Моля ви, елате с нас. Всички. Дори сега още не е късно да промените решението си. В совалката има достатъчно място. Дъщеря ми ни чака на орбита с „Освободител“, тя ще ви откара у дома.

— Благодарим ви — отвърна спокойно Юрий. — Но решението е взето. Някой трябва да остане. Да присъства на това, което ще се случи. Пък и това е нашият дом, госпожо председател.

— Майка ми е погребана тук — добави Пола Ъмфравил. — Не мога да я изоставя. — Усмивката й бе по-професионална от всякога.

— И аз изгубих майка си тук — присъедини се Мира. — Да си тръгна би означавало да я предам.

Бела се обърна към нея.

— Знаеш, че ще направим всичко възможно да установим контакт с Мир. Давам ти думата си и ще я удържа.

— Благодаря ви.

— Ще бъдеш откъсната от света, не разбираш ли? Искаш ли да предам нещо на някого?

— Не. Благодаря ви, госпожо председател. — В месеците след сблъсъка с К-бомбата Мира се бе опитвала да се свърже с Чарли и Юджийн. Нямаше отговор. Тя разбираше, че те отдавна са се откъснали от нейната лична вселена. Беше се погрижила да уреди всички други въпроси. Вече нищо не я свързваше с останалия свят.

— Госпожо председател, с цялото ми уважение към вас, трябва да потеглите незабавно. — Юрий поглеждаше нервно хронометъра на скафандъра.

Около совалката настъпи суматоха, вдигаха се стълби и се затваряха люкове. Мира се включи в последните прегръдки — с Ели, Грендъл и Ханс, с китайците, дори с Бела Фингал. Но скафандрите бяха твърде обемисти, неудобни и не даваха никаква възможност за човешки контакт.

Бела бе последната, която застана под стълбичката на совалката. Огледа се и каза тихо:

— Това е краят на Марс. Ужасно престъпление бе извършено тук и ние, хората, станахме негови съучастници. Бреме, което ще носим не само ние, но и нашите деца. Не вярвам обаче някога да го забравим. Човечеството трябва да извлече поука от случилото се. Да помним, че сме изгубили Марс с обич, не със срам. — Погледна червения пясък в краката си. — Е, това е всичко.

След което забързано се качи по стълбичката, която бавно се повдигна и се прибра в търбуха на совалката.

Мира, Пола и Юрий забързаха към всъдехода, качиха се и се отдалечиха на километър от стартовата площадка. Там слязоха.

Застанаха един до друг, Мира между Юрий и Пола, уловени за ръце. Бяха заобиколени от роботи-камери, които ги следваха навсякъде.

Настъпи моментът за изстрелване. Совалката се издигна безшумно и с лекота нагоре. Прахолякът, вдигнат от този последен старт, бързо се слегна, а совалката се смали в оранжевокафявото небе, превърна се в белезникава перла, оставяща почти невидима димна следа.

— Е, това беше — рече Пола. — Колко още остава до светлинното шоу?

Юрий понечи да си погледне часовника, но се отказа.