Артър Кларк - Първородните

— Бисиса е в Храма на Мардук — каза им. — Отказа да дойде.

Гроув се намръщи.

— Трябваше да го очаквам. И преди е получавала кризи. Лоша работа, лоша. Може ли да я видя?

— Разбира се. Но първо трябва да посетим един друг… хм, отшелник, който, боя се, не е доброволен. Помоли да се срещне с теб веднага щом пристигнеш. С теб или с когото и да било от „модерните“.

Оказа се, че става въпрос за Илиций Блум, „консула“ от Чикаго. Войниците на Александър го бяха напъхали в клетка край градските стени.

Клетката очевидно беше предназначена за животни — открита от всички страни и твърде малка, за да може Блум да се изправи. До клетката отегчено стоеше войник на пост. На задната стена бе закачено нещо, което наподобяваше животинска кожа, одрана и изсъхнала.

Клекнал, с парцаливи дрехи и изцъклени очи, Илиций Блум се разтърсваше от мъчителна кашлица, макар че денят не беше студен, а вонята, която полъхна от клетката, накара Гроув да се отдръпне. Блум ужасно се зарадва, че ги вижда, но не пропусна да забележи реакцията на Гроув.

— Повярвайте, не е от мен — заоправдава се веднага. — Преди това са държали тук маймуночовек. Вижте. — Той зарови в мръсотията и извади нещо. — Това са валма от козината му. — Хвърли косматата топка през решетките. — Нощем идват и плъхове, гадна работа. И знаете ли къде отведоха маймуночовека? В храма, при оная лудата, Бисиса Дът. Можете ли да си представите? Гроув, приятелю, трябва да ми помогнеш. Няма да издържа дълго тук, виждаш го.

— Успокой се, Блум — отвърна Гроув. — Кажи ни защо си тук. След това, ако мога, ще те измъкна.

— Уф, дано да можеш. Александър пак е намислил да воюва.

— Да воюва? С кого?

— С Америка. Европа не му стига — пък и как, след като има и други континенти за завладяване? Единственият източник за сведения за Чикаго бях аз.

— Аха. Значи те е разпитвал.

Блум вдигна ръце и показа окървавените си пръсти.

— Наречи го както искаш. Истината е, че отговарях, докато не пресипнах. Ей, не ме гледай така презрително, капитане. Аз не съм британски офицер. А и не виждам какво значение може да има това. Срещал ли си се напоследък с Александър? Не мога да повярвам, че този дивак ще изкара още дълго, камо ли да прекоси Атлантика с войската си. Казах му всичко, което знаех, и когато поиска още, започнах да лъжа. Какво друго можех да направя? Но все не му стигаше. На, виж! — Той се обърна и повдигна ризата си. Гроув забеляза отдолу кървави дири. — И това! — Той посочи една свита като лапа ръка в долния край на провесената на стената кожа.

— Какво е това? — попита Бен Батсън.

— Знаете ли, аз я обичах — проплака Блум.

— Коя, човече? — попита търпеливо Гроув. — Коя си обичал?

— Изабел. Помниш я, нали, Гроув? Момичето от Миден. Тя ми роди детенце! О, бях лош с нея, бях егоист, но такъв съм си, признавам. — Засмя се и поклати глава. — И въпреки това я обичах, доколкото е в състояние да обича безпътната ми душа. Наистина я обичах. Направиха го, за да ме пречупят — добави той шепнешком, втренчил изцъклени очи в Гроув. — Двама. Пред мен го направиха. Обелиха я като портокал. Одраха й лицето. Тя живя още много… много. Всяка частица от тялото й навярно е изпитвала непоносими болки… Господи! И после…

Батсън не можеше да откъсне поглед от разпънатата кожа.

— За бога, капитане. Не мога да повярвам…

— Да си вървим — рече Гроув и го дръпна настрана.

— Не виждате ли в какво състояние съм!? — изкрещя Блум. — Говорете с Евмений. Кажете на кмета Райс. Ох, как жадувам отново да чуя американска реч! — Успя да промуши едната си ръка през решетките. Часовоят го шляпна небрежно с плоското на меча, Блум изпищя и я дръпна назад.

Евмений ги поведе обратно.

— Илиций Блум е обречен — каза им. — Провалил се е, когато опитал да се пазари с Александър за това, което знае. След това се оплел в собствените си лъжи. Досега да са му видели сметката, ако не беше толкова евтино да го държат жив. Ако искате, мога да ви уредя аудиенция при Александър, но ви предупреждавам, че няма никакви шансове да промените съдбата му и само може да се изложите на риск… Но първо — добави той — трябва да се видите с Бисиса Дът.

Совалката бе кацнала на сива прашна равнина. Слънцето беше блед кръг, увиснал в оранжевото небе. Наближаваше пладне по тукашното време, в района на Ксанти Тера. Совалката имаше плоско тяло, а носът и кърмата бяха конусовидни. В момента беше изправена, готова да се стрелне към космоса. Оголеният й търбух бе обгорен от безбройните навлизания в атмосферата, боята около носа се бе олюпила. Наоколо сновяха всъдеходи, следите им се простираха чак до хоризонта. Големият хангар беше отворен, мъже, жени и роботи товареха сандъци и пакети.