Артър Кларк - Първородните

— Не много. Искате ли да се приберем във всъдехода и да смъкнем тези скафандри?

Никой не искаше. Кой знае защо, им се струваше, че ще е по-добре да останат отвън, на марсианска земя, под злокобното потъмняващо небе.

Мира се огледа. Равна пустиня, гарнирана с едва забележими планини в далечината. Но в една дълбока канавка недалеч от тях се виждаше мъхоподобно растение, зелено. Живот, върнал се на Марс със Слънчевата буря и опазен грижливо от човешка ръка. Тя стисна ръцете на двамата си спътници.

— Мечта на милион години — да сме тук и да присъстваме на това събитие — каза им.

— Да, така е… — тихо се съгласи Юрий.

След което светлината угасна, просто така, а небето потъмня, сякаш някой бе завъртял ключа. Слънцето се отдалечи с невероятна скорост, засмука светлината със себе си. Небето стана тъмнокафяво, после антрацитно и накрая непрогледно черно.

Мира стоеше в мрака, притисната в Юрий и Пола. Чуваше тракането на обърканите роботи-камери. Всичко бе отнело само няколко секунди.

— Надявам се камерите да са го записали — прошепна Юрий.

— Прилича на пълно затъмнение — рече Пола. — Веднъж на Земята ходих да гледам едно такова. Беше доста вълнуващо и странно…

Мира също бе развълнувана и смутена от това невероятно космическо събитие. „Странни светлини в небето“. Но изправена тук, в мрака, тя за първи път долови надигащия се в нея страх, когато си припомни, че вече никога, съвсем никога, Слънцето няма да грейне над Марс.

— Ето, че сме сами в тази вселена — въздъхна Юрий. — Ние и Марс.

Земята под краката им се разтресе едва доловимо.

— Трус — каза Пола. — Току-що изгубихме слънчевото притегляне. Ще премине.

Фаровете на всъдехода премигнаха няколко пъти, после засияха с постоянна светлина, очертаха ярък кръг и сянката на Мира се простря надалече пред нея.

Във въздуха пред тях се виждаше овал. Приличаше на огледало, със сложни и разкривени отражения — светлините от фаровете на всъдехода. Мира пристъпи напред и видя как собственото й отражение се приближава.

Увисналият във въздуха предмет бе с диаметър не повече от метър.

Беше Око.

— Мамка ти! — викна Юрий, приклекна, загреба шепа пясък и я хвърли към Окото. Шепотът на песъчинките по огледалната повърхност бе едва доловим в разредената атмосфера.

Почвата под краката им продължаваше да се тресе.

И тогава пред лицето на Мира премина мъничка бяла точка, падна в краката й и се стопи. Снежинка.

Абдикадир Омар ги чакаше при Храма на Мардук.

Там се бяха струпали хора. Някои дори спяха тук, ако се съдеше по навесите и разпънатите шатри. Имаше и търговци, разбира се: предлагаха вода, храна, дрънкулки и амулети. Абди обясни, че събралите се били поклонници, дошли чак от Александрия и Юдея.

— Заради Окото на Мардук ли са дошли?

Абди се засмя.

— Някои да. Други заради самия Мардук — тези, които го помнят. Има и такива, които са дошли да видят Бисиса. А също и маймуночовека, който живее при нея.

— Ха! — изсумтя Гроув. — Поклонници от Юдея, дошли чак тук, за да видят една жена от двайсет и първи век!

— Понякога се питам дали не присъстваме на раждането на нова религия — въздъхна Евмений. — Култ към Първородните, с Бисиса Дът като техен пророк.

— Съмнявам се, че подобно нещо ще е здравословно — подсмихна се Гроув.

— Хората и преди са се прекланяли пред богове-разрушители. Елате. Време е да се срещнем с Бисиса.

Абди ги преведе през тълпата към преддверието на Храма, после нагоре по стълбата, към криптата с Окото.

Малката стая с обгорените тухлени стени бе заета почти изцяло от Окото, което висеше във въздуха. На светлината на фенерите Гроув видя собственото си отражение, гротескно изкривено, като в някакво криво огледало на панаир. Самото Око беше чудовищно, злокобно, и той сякаш долавяше тежестта му.

Бисиса си бе направила нещо като гнездо в единия ъгъл, с одеяла, бележник, дрехи и някаква храна. Щом Гроув и другите влязоха, тя се усмихна и се изправи.

Тук беше и маймуночовекът. Дългуреста, яка и напълно зряла женска, приклекнала в клетката, неподвижна и бдителна като самото Око. С ясни сини очи. Гроув едва успя да отмести поглед от проницателния й взор.

— Божичко! — възкликна Батсън. — Илиций Блум не лъжеше, когато каза, че вонята е от маймуната!

— Свиква се — успокои го Бисиса, подаде ръка на Батсън и прегърна Гроув. — Пък и Вкопчваща ми прави компания.

— Вкопчваща?

— Не я ли помниш, Гроув? Твоите войници я уловиха с майка й в деня на Хроносрива. Кръстиха я Вкопчващо. Последната вечер, преди да се опитам да се върна на Земята през Окото, помолих да ги освободят. Според мен е точно тя, само че вече е пораснала. Напълно е възможно, ако тези австралопитеци живеят колкото шимпанзетата. Във всеки случай е доста по-ловка с ръцете от мен.