Артър Кларк - Първородните

Докато работеше, усети присъствието на Око. Имаше ги навсякъде, дори вътре в станцията. Както обикновено се постара да не му обръща внимание.

Когато приключи с почистването, протегна ръка и внимателно докосна листенцата на всяко растение. Мъчно й беше, че не може да ги почувства през дебелата ръкавица.

В последния ден Бела дойде отново.

От космоса, от наблюдателната палуба на „Освободител“, се виждаше само, че на Марс все още има нещо. Това, което бе заместило планетата, имаше сферична форма и излъчваше мътна кехлибарена светлина. Не отразяваше пратените сигнали. Опитите да пуснат сонда завършиха със загуба на апарата, а наблюдението в спектроскопа разкриваше странна, отдалечаваща се повърхност, чиято светлина бележеше тенденция към изместване в червения диапазон.

Всъщност това бе възел от маса-енергия, заемащ мястото, където трябваше да е Марс. Бе обкръжен от гравитационно поле, достатъчно силно, за да задържа наблюдаващия го космически кораб и дори двете малки марсиански луни, Фобос и Деймос, които все така следваха досегашните си орбити. Но не беше Марс.

— Това е само белег от мястото, където е бил изрязан Марс — подхвърли Една.

— И белегът вече заздравява — каза Бела.

Забеляза на един от екраните, че към тях се приближават още кораби, натоварени с любопитни зрители, пристигнали, за да присъстват отблизо на последното представление. Чудеше се какво ли се случва сега на Марс — ако Червената планета все още съществуваше.

Юрий и Мира си готвеха обяд.

Обядът беше сушени яйца, варени картофи и малко марсиански зеленчуци, твърди, но напълно поносими. Юрий предложи да пият вино, марсианско, от изоставените лозя на „Лоуел“, някога прочуто и скъпо. Но Мира не искаше и бутилката остана неотворена. И без това и двамата знаеха, че въпреки баснословната си цена виното не е нищо особено.

Заедно подредиха масата и приготвиха храната, без нито веднъж да се изпречат на пътя на другия.

— Приличаме на стара брачна двойка — засмя се по някое време Юрий. И сигурно беше така, помисли си Мира, макар никога да не бяха стигали до интимна близост — освен в случаите, когато се прегръщаха, за да потърсят спокойствие и утеха в другия, което беше съвсем естествено за две човешки същества, останали сами на северния полюс на този свят.

Не би могла да каже, че изминалите месеци са от лошите в живота й. Винаги бе съществувала в сянката на някой друг — първо на майка си, после на Юджийн. Така и не бе успяла да създаде собствен дом. Не се бе получило и тук, на Марс. Това бе светът, където Юрий бе пуснал корени, светът, който той бе построил. И през тези последни месеци тя бе делила този дом с него. Въпреки липсата на физическа близост бе имала далеч по-лоши връзки от тази с Юрий.

Напоследък Чарли й липсваше болезнено, както никога досега. С наближаването на деня на Откъсването усещаше тази липса като метална жица, която се изопва бавно в корема й. Нямаше представа дали Чарли знае какво става с майка й. Нямаше дори нейни снимки, които да гледа от време на време. Беше се опитала да напъха всички спомени в едно ъгълче на съзнанието си. Юрий, разбира се, се досещаше за всичко.

Тя погледна часовника.

— По-късно е, отколкото смятах. Остава само един час.

— Ами тогава най-добре да се наплюскаме.

Седнаха на масата.

— Между другото, добро утро — каза Юрий. — Момчетата от „Лоуел“ най-сетне пратиха резервните филтри, за които ги моля от доста време. Поне осигурихме чист въздух за още една година. Освен това спрях реактора. Сега сме на акумулатори, но те са напълно заредени и ще стигнат. Просто исках онзи стар ураниев бойлер да бъде изключен, както е по правилника. Малко избързах, но пък е консервиран според техническите изисквания, или поне се надявам да е така.

Тя виждаше, че работата му доставя удоволствие, също както нейната на нея.

— А, да, има и една пратка от Пола, пристигна с вчерашния всъдеход. Каза да я отворим днес. — Извади пратката от купчината филтри и я сложи на масата.

Отвори я. Отвътре бе подплатена и в нея имаше сфера колкото топка за тенис. Под сферата бе напъхано прозрачно пликче с таблетки.

Мира посегна и взе сферата. Беше тежичка, с гладка черна повърхност.

— Очаквах го — каза Юрий. — Тази сфера е облицована с веществото, което използват за термоизолиращите плочки. Може да поглъща големи количества топлина.

— Значи ще оцелее при разпадането на планетата?

— Това е идеята.

— Не виждам каква полза от нея обаче.