Артър Кларк - Първородните

„Мамка му. Окото. Какво прави?“

Вкопчваща гледаше местещите се светлини, които хвърляха сложни оттенъци по стените. Появи се пета комбинация от линии, после шеста…

Високата жена изкрещя.

Мира лежеше по очи на леда. Юрий бе паднал зад нея и дясната й ръка бе извита неудобно назад. Тя почувства натиск в корема, сякаш се издигаше с асансьор.

Опита се да вдигне глава. Сервомоторите на скафандъра нададоха тревожен вой в отчаяни усилия да й помогнат.

Тя погледна надолу, към вътрешността на Марс.

Видя ледени късове и скали, и дори пръски от лава, всичко озарено от червено сияние отвътре. Гледката изпълваше цялото й полезрение, достигаше далече наляво и надясно. Беше като да надзърнеш в бездна.

И когато се вгледа по-внимателно, тя забеляза Окото, може би същото, което я следваше.

Страхът й бе изчезнал. Вкопчена в леда, все още стиснала ръката на Юрий, Мира изпита неочаквана приповдигнатост на духа. Може би щяха да надживеят това, поне още малко.

Но в този момент от бездната в сърцето на Марс право към нея се стрелна огромна полуразтопена скала — като гигантски нажежен юмрук.

Белегът в пространството стана прозрачен и Бела видя звездите зад него, светлината им бе изкривена и бледа.

А после изчезна, сякаш се изпари.

Тя прегърна дъщеря си.

— Това е значи — въздъхна Една.

— Да. Отведи ме у дома, миличка.

Тъпият нос на „Освободител“ се извъртя към Земята.

Лишени от гравитационната прегръдка на своя доскорошен родител, малките луни на Марс бавно се отдалечиха. Вече щяха да кръжат около Слънцето като обикновени незабележими астероиди. Рехавият облак спътници, които хората бяха скупчили около Марс, също започна да се разсейва. Поредица гравитационни вълни прекоси Слънчевата система и накара останалите планети да трепнат, като листа в езеро, в което е хвърлен камък. Но вълните скоро утихнаха.

А Марс вече го нямаше.

Вратата се отвори. Вратата се затвори. В един миг, толкова кратък, че не можеше да бъде измерен, пространството се усука около себе си.

Не приличаше на пробуждане. Беше по-скоро внезапно изплуване, придружено от звън на чинели. Очите й се разтвориха широко и се изпълниха със заслепяваща светлина. Тя пое дъх с пълни гърди и в мига, в който осъзна коя е, изстена.

Лежеше по гръб. Над нея имаше нещо огромно и ярко — Слънцето, да, разбира се, Слънцето. Беше на открито.

Претърколи се по корем. Ниски хълмове в далечината. Небето изглеждаше червено, макар че Слънцето беше високо.

Всичко това й се стори познато.

И до нея беше Мира. Невъзможно, но бе точно така.

Бисиса запълзя по пясъка към дъщеря си. Също като Бисиса, Мира носеше зелен марсиански скафандър. Беше просната по гръб, като изхвърлена на непознат бряг чудата риба.

Лицевото стъкло на Мира се повдигна и тя се закашля от сухия въздух. Погледна дясната си ръка. Ръкавицата на скафандъра липсваше, виждаше се бялата й кожа.

— Аз съм, малката ми.

— Мамо? — Мира я погледна слисано.

Притиснаха се една към друга.

Стъмваше се. Бисиса се огледа.

Слънчевият диск беше деформиран. Приличаше на пита, от която е бил отхапан голям залък. Започна да застудява, издължаващи се сенки запълзяха по неравната земя.

„Само не пак“, помисли Бисиса.

— Не се страхувайте.

И двете се обърнаха, претъркулвайки се в прахоляка.

Над тях стоеше жена. Жена с гладко лице и почти гол, лишен от коса череп. Носеше тънък костюм в телесен цвят, заради който изглеждаше гола. Усмихна им се.

— Очаквахме ви.

— Божичко! — възкликна Мира. — Чарли?!

— Кои сте „вие“? — попита Бисиса.

— Наричаме се Последнородените. В момента сме във война, която губим. — Жената протегна ръце. — Моля ви. Последвайте ме веднага.

Все още прегърнати, Бисиса и Мира протегнаха ръце. Пръстите им докоснаха пръстите на Чарли.

Звън на чинели.

В наше време космоелеваторът, описан от Артър Кларк във „Фонтаните на рая“ (1979), е почти осъществим инженерен проект. Техническите подробности, използвани в тази книга, се базират на изследвания в Института за футуристични идеи към НАСА и са обрисувани подробно в книгата „Космическият асансьор“ на Брадли Едуардс и Ерик Уестлинг (Спаего, Сан Франциско, 2003). Вижте също „Да напуснеш планетата с космоелеватор“ от д-р Едуардс и Филип Рейгън (lulu.com, Сиатъл, 2006) и публикациите на Джорчели, Палъм, Суон и Суон в „Алманах на британското междупланетно общество“, септември 2006. Едно наскорошно изследване на космоелеваторите като неизползващи енергия „орбитални сифони“ бе направено от Колин Макинес и Крие Дейвис в „Алманах на британското междупланетно общество“, том 59, стр. 368–74, 2006. Изказваме нашата благодарност на д-р Едуардс за дискусиите по този въпрос. Неговата компания „Черна възходяща линия“ може наистина да е първият световен космоелеваторен консорциум.