Артър Кларк: Първородните

— Нали знаеш как действа К-разширяването? — попита Юрий с пълна уста. — Откъсването се основава на същите принципи, само дето мащабите са по-малки — първо се разпадат едрите предмети. С други думи, първо ще е планетата, а после човешкото тяло. Това малко устройство ще оцелее след края на планетата и хората в скафандрите и ще остане да се носи в космоса. Заобиколено от отломки, предполагам. Камъни, които се разпадат на прах и стават все по-дребни и по-дребни.

— Има ли някакви прибори вътре?

— Да. Ще продължава да работи, да събира информация, докато процесите не слязат на микроскопично ниво и Откъсването най-сетне не раздроби и сферата. Но дори след това планът ще продължава да действа. Сферата ще отдели облак фини сензорни частици, наричаме ги „прашинки“. Това е нанотехнология, Мира, машини с размери на молекули. Те ще продължават да събират данни до последната микросекунда. Ще разполагаме с поне трийсетминутно наблюдение.

— Чудесна работа.

— О, да.

Мира подхвърли сферата във въздуха и я хвана.

— Какъв великолепен малък механизъм. Жалко, че никой няма да може да използва информацията.

— Няма как да знаем дали е така.

Тя остави сферата на масата.

— А таблетките?

Той взе пликчето и го погледна със съмнение.

— Джени от „Лоуел“ каза, че ще приготви нещо от тоя род. — Джени Мортънс бе единственият лекар, останал на Марс. — Знаеш какво има вътре. Може би така ще е по-лесно — просто ги гълтаме.

— Не е ли жалко да стигнем дотук и да пропуснем края? Какво смяташ? Пък и трябва да помисля за майка ми.

— Съгласен. — Той се засмя и хвърли пликчето в кофата за боклук.

Тя си погледна часовника.

— По-добре да ставаме. Няма много време.

— Тъй де. — Той се надигна и събра чиниите. — Ще изхабя малко вода, за да ги измия. — Погледна я. — Ще обличаме ли скафандрите?

Бяха се уговорили да посрещнат последните минути пред базата.

— Предпочитам човешки контакт, Юрий.

— Добре казано. — Той се засмя. — А и сега не е време да се срамуваме от каквото и да било.

— Знаеш какво исках да кажа — тросна се тя.

— Разбира се. Виж — подготвил съм всичко. Нахлузвай скафандъра и ще видиш какво имам предвид. Повярвай ми — мисля, че ще ти хареса. А и винаги можем да се приберем.

Тя кимна.

— Добре. Дай първо да пооправим тук.

След като си допи кафето — последното, мина й през ума, — Мира изми чиниите с малко от безценната топла вода и ги подреди в раклата. Отиде в банята, изми си лицето и зъбите и използва тоалетната. Последното можеше да свърши и в скафандъра, който разполагаше с нужното оборудване, но предпочиташе да го направи така.

И непрестанно нещо в главата й отброяваше тези напълно естествени, човешки дейности — кафе, храна, дори тоалетна. Така беше от сутринта, въпреки опитите й да се държи и да разсъждава както винаги.

Обиколиха за последен път станцията. Юрий носеше черната сфера, пратена от „Лоуел“. Вече бяха изключили повечето системи на станцията. За останалите наредиха на ИИ да премине в авариен режим и да намали осветлението до минимум. Всичко беше оправено и почистено, всеки предмет бе на мястото си. Мира чак изпита гордост от това колко подредена ще оставят станцията.

Накрая остана да свети само една лампа, в скафандърното, озаряваше тесните люкове, през които трябваше да се промъкнат в скафандрите. Нахлузиха вътрешните защитни облекла и Юрий прокара сферата през шлюза за екипировка и каза:

— Ти вземаш левия, аз десния. Сега е моментът да се почешеш, ако те сърби носът.

Спряха, изправени един срещу друг. Мира го прегърна, вдиша миризмата му. После се разделиха.

— Светлината — нареди Юрий и последната лампа изгасна. В помещението се възцари мрак. — Сбогом, Хърбърт Джи — тихо каза Юрий на станцията. Мира никога не го бе чувала да използва това име.

Тя вдигна люка и с ловкост, натрупана през месеците, прекарани на Марс, се пъхна с краката напред в скафандъра. Мушна дясната си ръка в ръкава и… Твърдата ръкавица я нямаше. Вместо това ръката й докосна нещо топло.

Тя се наведе напред. В светлината от скафандъра видя, че десният ръкав е отрязан и зашит за левия на Юрий.

Юрий я гледаше иззад лицевото стъкло.

— Какво ще кажеш за шивашките ми умения?

— Добра работа, Юрий.

— На скафандрите естествено никак не им се понрави. И двамата мрънкат, че херметичността била нарушена. Обаче да вървят по дяволите. Шевът е временен и няма да издържи дълго. Затова пък споделяме всичко, като сиамски близнаци. Как се чувстваш вътре?