Артър Кларк - Първородните

Тя вече бе пуснала диагностичната програма. Погледна дисплея на гърдите на Юрий, за да се увери, че не е пропуснал нещо важно, и той направи същото за нея.

— Всичко е в норма, освен червената лампичка за ръкавицата.

— Чудесно. Да се изправим. Едно, две, три…

Надигнаха се едновременно и заедно. Екзоскелетните усилватели забръмчаха и двамата се отделиха със свистене от купола.

Мира се обърна по навик, за да почисти външния отвор на шлюза от марсианския прах. Юрий направи същото. Действаха малко несръчно, заради съшитите ръкави.

След това Юрий стисна сензорната сфера в дясната си ръка и тръгнаха.

Мракът беше непрогледен, прожекторите на скафандрите озаряваха само сипещия се ситен снежец.

Една малка камера се изтърколи след тях, не спираше да записва дори сега. Забоде се в пряспата край пътя и Мира я подритна, за да й помогне да се освободи.

Юрий спря и сложи сферата на земята пред тях.

— Тук, какво ще кажеш?

— Защо пък не? Едва ли има голямо значение.

Той се изправи. Снегът продължаваше да се сипе кротко. Юрий протегна ръка и улови няколко снежинки. Приличаха на охранени молци, кацащи на ръкавицата, преди да се разтопят.

— Божичко! — въздъхна той. — Толкова чудеса има на света. Знаеш ли, снежинките имат структура. Всяка от тях се образува около прашинка, към нея се прибавя влага, която замръзва, и накрая се оформя външна обвивка. Страничният й срез е като на луковица. Прах, вода и въглероден двуокис, смесени в едно. И така всяка зима. Тъкмо бяхме започнали да вникваме в загадките на Марс… — В гласа му прозвуча горчивина, каквато Мира не бе долавяла от месеци. — Някои биха го нарекли ад. Студено и тъмно. Не и аз.

— Нито пък аз — прошепна тя и напипа ръката му в скафандъра. — Юрий.

— Да?

— Благодаря ти. Тези последни мигове… за мен…

— По-добре не го казвай.

Чу се шум, като от затръшване на врата. В скафандъра на Мира зазвъня аларма и всички светлинни на дисплея й блеснаха.

Земята под краката им се разтресе.

— Точно навреме — каза Юрий.

Спогледаха се. Това бе първият истински знак, след изчезването на Слънцето, че се случва нещо знаменателно.

Гърлото й се сви от страх. Изведнъж я завладя непреодолимото желание това да не е истина, да се върнат в станцията и да продължат да живеят както досега. Стисна ръката на Юрий и двамата се сблъскаха с обемистите си скафандри като огромни и несръчни сумисти. Юрий се извъртя на една страна, опитваше се да погледне часовника на другата си ръка.

Земята се разтресе още по-силно. Внезапно отдолу бликнаха ледени частици. Двамата се завъртяха едновременно, забравили, че са съшити един за друг. Един от модулите се бе разцепил и излизащият отвътре влажен въздух замръзваше и бавно се утаяваше върху останките.

— По-добре да се отдалечим — каза Мира.

— Съгласен. — Продължиха по пътеката, долавяха равномерните трусове. — Голям зор ще е да се оправи тази пробойна.

— Ами да повикаме Ханс.

— Това копеле никога не е на мястото си, когато ти трябва. — Той се препъна и я дръпна след себе си.

— Какво има?

— Ударих си главата. — Завъртяха се. Над тях се рееше Око, около метър в диаметър, долният му край опираше в челата им. — Гадняр. — Юрий замахна към него с дясната си ръка. — По дяволите! Все едно да удряш бетонна стена.

— Не му обръщай внимание.

За известно време трусовете се успокоиха. Двамата стояха неподвижно под надвисналото Око, дишаха тежко.

— Прав беше, че е по-добре да сме навън — каза Мира.

— И ти беше права за малко „човешки контакт“. Все оставяме най-важните неща за последния момент, госпожице Дът.

— Мисля, че ще се съглася с вас, господин О’Рурк.

— Тя въздъхна и стисна ръката му. — Знаеш ли, Юрий…

Земята под краката им се разцепи.

В криптата на храма високата жена се пробуди. В началото бавно.

След това се сепна и погледна Окото.

„По дяволите. Сега ли точно трябва да ми се пишка? Събуди се, Скафандър номер пет. Лежиш като захвърлена ръкавица, а си единствената ми защита…“

Пред погледа на Вкопчваща тя започна да нахлузва зелената черупка и сложи един блещукащ камък на пода.

„Отново ли ме напускаш, Бисиса?“

„Виж, телефонче, не се опитвай да пробудиш чувството ми за вина точно сега. Вече го обсъдихме. Ти си единствената ми връзка със Земята. И ако Абди успее с опитите да направи батерия, ще може да те зареди пак“.

„Какво успокоение!“

„Няма да те забравя“.

„Сбогом, Бисиса. Сбогом…“