Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

— Англичанино — каза тихо, като заклинание. Космите по тила на Роджър настръхнаха леко; стори му се, че нещо се размърда в пламъците.

Джейми държеше внука си в едрите си ръце. Изглеждаше някак далечен, пламъците избиваха искри от косата и веждите му.

— Англичанино — каза той, говореше на онова, което виждаше в пламъците. — Много ми се ще да се срещнем някой ден. И много се надявам да не се случи.

Роджър чакаше, отпуснал ръце на коленете си. Очите на Фрейзър тънеха в сенки, по лицето му играеше сиянието на танцуващия огън. Накрая през едрото му тяло премина нещо като тръпка; той разтърси глава, сякаш да я прочисти, и като че ли едва сега осъзна, че Роджър още е до него.

— Да ѝ кажа ли? — попита Роджър. — На Клеър?

Погледът на планинецът се изостри.

— А ще кажеш ли на Бриана?

— Още не, но ще ѝ кажа. — Отвърна прямо на погледа му. — Тя ми е жена.

— Засега.

— Завинаги… ако пожелае.

Фрейзър погледна към огъня на Камерън. Стройният силует на Клеър се очертаваше тъмен на фона на светлината.

— Обещах ѝ да съм честен с нея — каза накрая, много тихо. — Да, кажи ѝ.

На четвъртия ден склоновете на планината се изпълниха с новодошли. Точно преди мръкване мъжете започнаха да носят дърва, трупаха ги на прогорено място в подножието на планината. Всяко семейство си имаше лагерен огън, но този беше по-голям и около него всяка нощ се събираха всички, за да видят кой е дошъл през деня.

Когато мракът се спусна, огньовете лумнаха по склона, осейваха го сред скалните ръбове и пясъчните джобове. За миг си спомних ясно клановия символ на Макензи — „горящата планина“ — и внезапно осъзнах какво е. Не беше вулкан, както си мислех. Не, беше Събор като този, огньовете на семействата горяха в тъмното, сигнал за всички, че кланът е тук — заедно. И за първи път разбрах мотото към символа: Luceo non uro — Светя, не горя.

Скоро склонът оживя от огньове. Сред тях имаше по-малки, движещи се пламъци, когато главата на всяко семейство или плантация палеше факла от огъня си и я понасяше надолу по склона, за да я добави към пламтящата клада в подножието му. От мястото ни високо горе фигурите на мъжете изглеждаха малки и тъмни на фона на огромното сияние.

Десетина семейства вече бяха обявили присъствието си, преди Джейми да приключи разговора си с Джералд Форбс и да стане. Подаде ми бебето, което спеше дълбоко въпреки шумотевицата наоколо, и се наведе да запали главня от нашия огън. Виковете долитаха отдолу в чистия есенен въздух.

— Макнийл от Бара са тук!

— Локлан от Глен Лин са тук!

И след малко чух и гласът на Джейми, силен и висок в тъмното:

— Фрейзър от Ридж са тук! — Около мен се чуха аплодисменти — подвиквания и възгласи от хората, които бяха дошли с нас; както правеха и следовниците на другите семейства.

Седнах тихо, наслаждавах се на усещането от малкото тежко телце в ръцете ми. Той спеше, потънал в забравата на пълното доверие; малката розова уста бе полуотворена, дъхът му беше топъл и влажен по гърдите ми.

Джейми се върна вмирисан на дим и уиски и седна на дънера зад мен. Прегърна ме през раменете и аз се наведох назад, наслаждавайки се на присъствието му. От другата страна на огъня Бриана и Роджър разговаряха, свели глави един към друг. Лицата им сияеха на светлината.

— Нали не мислиш, че ще му сменят отново името? — каза Джейми, като ги гледаше смръщен.

— Не мисля — казах аз. — Но свещениците правят и други неща освен кръщенета, нали знаеш.

— О, тъй ли?

— Отдавна мина трети септември — казах аз и наклоних глава назад, за да го погледна. — Ти нали ѝ каза, че трябва да е решила дотогава.

— Така е. — Килната луна се носеше ниско в небето и ръсеше мека светлина по лицето му. Той се наведе напред и целуна челото ми.

После посегна надолу и хвана свободната ми ръка.

— А ти ще избереш ли? — попита тихо. Отвори ръка и видях блясъка на злато. — Искаш ли си я обратно?

Застинах, взирах се в лицето му, търсех някакво съмнение. Не видях такова, но видях нещо друго — очакване и дълбоко любопитство.

— Това беше преди много време — казах тихо.

— Аз съм ревнив мъж, но не съм отмъстителен — каза той. — Бих те отнел от него, сасенак… но не бих ти го отнел.

Той замълча за миг, огънят сияеше меко по пръстена в ръката му.

— Това е бил твоят живот, нали?

И попита отново:

— Искаш ли си го обратно?

Вдигнах ръка в отговор и той плъзна златната халка на пръста ми, металът беше стоплен от тялото му.