Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

Не можех да го прочета, без да изчакам Джейми; за щастие той се появи само след минути. Писмото бе написано на нещо като откъсната страница от книга, мастилото му беше бледокафяво, от шикалки, но достатъчно четливо. Ian salutat avuculus Jacobus [48] Иън поздравява чичо Джеймс (лат.). — Б.пр. — така започваше то и на лицето на Джейми се появи усмивка.

Аве! Това изчерпва всичките ми спомени от латинския, така че минавам на прост английски, от който помня доста повече. Добре съм, чичо, и щастлив — моля те да ми повярваш. Ожених се, по обичая на мохоуките, и живея в къщата на жена си. Сигурно помниш Емили, която правеше хубавите фигурки. Роло си има вече много кученца; селото е пълно с негови малки вълчи подобия. Аз не мога да кажа, че съм толкова потентен — все пак се надявам да предадеш на мама надеждите ми, че вече няма твърде много внучета, та да не забележи появата на още едно. Раждането ще е през пролетта; ще изпратя вест за изхода му още щом мога. Междувременно ще съм ти много задължен, ако напомниш за мен на всички в Лалиброх, в Ривър Рън и Фрейзърс Ридж. Аз ги помня всичките с много обич и ще продължа, докато съм жив. Изпращам обичта си на леля Клеър и братовчедката Бриана, и най-много на теб самия.

Джейми примигна веднъж-дваж и сгъна листа, после го прибра в спорана си.

— Avuncule се пише, малък идиот такъв — каза тихо. — И поздравът трябва да е в звателен падеж.

Като гледах огньовете тази вечер, имах чувството, че всички шотландски семейства от Филаделфия до Чарлстън са се събрали тук — и все пак на следващия ден продължаваха да идват още.

На втория ден, докато Лизи, Бриана и аз си сравнявахме бебетата с две от дъщерите на Фаркард Кембъл, Джейми си проправи път през тълпата от жени и деца. Беше ухилен до уши.

— Госпожице Лизи — каза той. — Имам малка изненада за теб. Фъргъс!

Фъргъс, също така усмихнат, излезе иззад една каруца, като буташе пред себе си слаб мъж с развята от вятъра светла коса.

— Татко! — изпищя Лизи и се хвърли в прегръдките му. Джейми сложи пръст на ухото си и го разтърка, изглеждаше смаян.

— Не съм я чувал да издава толкова силен звук досега — каза той. Ухили ми се и ми подаде два листа хартия. — Това е договорът на господин Уиймс. Прибери го засега, сасенак; ще го изгорим в кладата довечера.

После изчезна пак сред тълпата, призоваван от махания и викове „Мак Дуб!“ от цялата поляна.

На третия ден от Събора вече бях чула толкова много новини, клюки и всякакви приказки, че ушите ми кънтяха от келтския. Тези, които не говореха, пееха; Роджър беше в стихията си, бродеше из поляната и слушаше. Той самият беше прегракнал от пеене; почти не спа предната нощ, свиреше на заета от друг китара и пееше на омагьосаните си слушатели, докато Бриана седеше свита в краката му с най-самодоволен вид.

— Бива ли го? — прошепна Джейми до мен, като присви със съмнение очи към зет си.

— Повече от добър е — уверих го аз.

Той изви вежда и сви рамене, после се наведе да вземе бебето от мен.

— Ами хубаво, ще приема думата ти. Мисля, че с малкия ще идем да поиграем на зарове.

— Ще играеш с бебето?

— Разбира се — ухили ми се той. — Не е твърде малък, за да се научи на честен занаят, в случай че не може да пее за вечерята си като баща си.

— Когато правиш пюрето от ряпа, трябва да свариш и листата заедно с репите. После запазваш бульона и го даваш на децата; ти също изпий малко — хубаво е за кърмата.

Мейзри Бюканън притисна най-малкото си дете към гърдите си и кимна сериозно, запаметявайки съвета ми. Не можех да убедя повечето от новите имигранти нито да ядат пресни зелени зеленчуци, нито да ги дават на семействата си, но от време на време намирах възможност да вкарам малко витамин C в обичайната им диета, която се състоеше предимно от овесена каша и еленско месо.

Бях се опитала да накарам Джейми да изяде чиния с нарязани домати пред хората, с надеждата, че това ще успокои страховете на някои от тях, но се оказа безуспешно. Повечето го гледаха почти със страхопочитание, а на мен обясниха, че Негова Милост естествено може да оцелее след поглъщането на неща, които биха убили всеки обикновен човек на място.

Пуснах Мейзри да си върви и приех следващия посетител в импровизираната си клиника — жена с две малки момиченца, покрити с екзема, която първо взех за симптом на хранителни дефицити, но за щастие се оказа просто от отровен бръшлян.