Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

И все пак. Търсих. Търсих този мъж — този Фрейзър. И може би го открих. Поне открих човек с това име и всичко, свързано с него, съвпадаше с разказа на Клеър. Без значение дали ми е казала истината, или е приела някаква илюзия за истинско преживяване… Такъв човек е съществувал, сигурен съм!

Едва ли ще го одобриш, но аз стоях там с ръка на проклетия камък и ужасно много ми се искаше той да се отвори и да застана лице в лице с този Джеймс Фрейзър. Който и да е бил той, когатои да е живял, исках повече от всичко да го видя… и да го убия.

Никога не съм го виждал и все пак го мразя така, както не съм мразил никого. Ако онова, което Клеър каза и онова, което открих, е вярно… тогава аз съм я отнел от него и съм я държал до себе си през всички тези години с една лъжа. Може би лъжа заради премълчаване, но все пак лъжа. Вероятно това може да се нарече отмъщение.

Свещеници и поети наричат отмъщението двуостър меч; другото острие на меча е това, което никога няма да узная — дали ако ѝ бях дал избор, тя щеше да остане с мен? Или дали ако ѝ бях казал, че нейният Джейми е оцелял при Калоден, тя щеше да тръгне веднага за Шотландия?

Не мисля, че Клеър би оставила дъщеря си. Надявам се, че не би оставила и мен… но… ако бях сигурен в това, заклевам се, че щях да ѝ кажа. Но не бях сигурен и това е истината.

Фрейзър… дали да го проклинам, задето ми отне жената, или да го благославям, задето ми даде дъщерята? Мисля за тези неща и после спирам, ужасѐн, че изобщо допускам подобна нелепа теория. И все пак… имам някакво странно усещане за Джеймс Фрейзър, почти като спомен, сякаш съм го виждал някъде. Макар че вероятно това е просто плод на ревност и въображение — добре знам как е изглеждало това копеле; виждам лицето му в дъщеря си ден след ден!

Но има и нещо друго, нещо много странно — усещането за задължение. Не само към Бри, макар наистина да мисля, че тя има право да узнае… по-късно. Казах ти, че имах някакво усещане за това копеле, нали? Странното е, че то все още е у мен. Почти мога да го усетя понякога, когато поглеждам през рамо, как стои в другия край на стаята.

Не бях се замислял за това досега — дали ще го срещна в отвъдното, ако има такова? Странно е, нали? Дали ще се срещнем като приятели, оставили греховете на плътта зад гърба си? Или ще останем завинаги в някакъв келтски ад, всеки вкопчил ръцете си в гърлото на другия?

Отнесох се зле с Клеър — или пък добре, зависи от гледната точка. Няма да навлизам в неприятни подробности; важното е, че съжалявам.

Е, това е, Редж. Омраза, ревност, лъжи, кражби, изневери, всичко. Няма какво да балансира това освен любовта. Наистина я обичам — обичам ги и двете. Моите жени. Може би не с правилния вид любов или не достатъчно. Но само това имам.

Все пак няма да умра неизповядан — и се надявам, че ти ще ми дадеш опрощение. Отгледах Бри като католичка; мислиш ли, че има някаква надежда тя да се моли за мен?

— Беше подписано с „Франк“, разбира се — каза Роджър.

— Разбира се — повтори тихо Джейми. Седеше напълно неподвижен, с неразгадаемо изражение.

Но не беше нужно да се разгадава; Роджър много добре знаеше мислите, които минаваха сега през ума му. Същите мисли, с които се бореше и той в седмиците между Белтейн и лятното слънцестоене, докато прекосяваше океана заради Бриана, по време на пленничеството си — и накрая, в кръга сред рододендроновия ад, когато чуваше песента на камъните.

Ако Франк Рандал беше запазил в тайна наученото и никога не бе поставял надгробната плоча в Сейнт Килда щеше ли Клеър да разбере истината все пак? Вероятно, а може би не. Но именно когато бе видяла онзи фалшив надгробен камък тя бе разказала на дъщеря си историята на Джейми Фрейзър и накара Роджър да поеме по пътя към откритие, което ги отведе всички на това място и в това време.

Именно камъкът навремето бе запратил Клеър в прегръдките на шотландеца — и вероятно към смъртта ѝ в тези прегръдки. Този камък бе изпратил дъщерята на Франк Рандал при другия ѝ баща и я бе обрекъл да живее във време, което не е нейното; той бе довел до раждането на червенокосо момченце, което иначе нямаше да се роди — продължение на рода на Джейми Фрейзър. Лихва по дълга? — запита се Роджър.

А имаше и друго — мислите му за другото момченце, което можеше и да го няма, ако не беше надгробният камък, оставен от Франк Рандал. Мораг и Уилям Макензи не бяха на Събора; Роджър не знаеше дали да е разочарован или облекчен.

Джейми Фрейзър най-сетне се размърда, макар че продължаваше да се взира в огъня.