Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

Забелязах някакво раздвижване в тълпата и спрях за миг работата си. Обърнах се да видя кой е дошъл. Слънцето озаряваше метал близо до края на поляната, Джейми не беше единственият, който посегна към пушка или дръжката на нож.

Те излизаха на слънцето с маршова стъпка, макар че барабаните им биеха приглушено, само меко тапа-тап на палките по ръба, за да ги водят. Мускетите бяха вдигнати към небето, мечовете висяха като опашки на скорпиони. Излизаха от гората на малки пориви от алено, двама по двама, със зелени килтове, които се развяваха около коленете им.

Четири, шест, осем, десет… броях ги наум заедно с всички останали. Четиридесетима мъже, вперили очи право пред себе си под шапките от меча кожа. Не поглеждаха нито наляво, нито надясно, чуваше се само тропотът на краката им и барабаните.

От другата страна на поляната видях как Макнийл от Бара се надигна от мястото си и се изпъна; хората му се събраха около него. Нямаше нужда да се оглеждам, за да видя, че същото се случва и зад мен; по-скоро почувствах, отколкото видях теченията на подобни концентрации в подножието на планината; всяка група държеше под око натрапниците и своя вожд.

Погледнах към Бриана и се сепнах, но не се изненадах, когато видях, че е точно зад мен. Държеше бебето и гледаше напрегнато над рамото ми.

— Кои са те? — попита тя тихо и аз чух ехото на този въпрос да минава през Събора като вълнички във вода.

— Шотландският полк — отвърнах.

— Виждам — сопна се тя. — Приятели или врагове?

Това беше въпросът — като шотландци ли бяха дошли, или като войници? Но аз не знаех отговора, както и останалите, ако се съдеше по шепота сред тълпата. Разбира се, беше се случвало войници да разпръскват непокорни групи. Но със сигурност не и мирно събиране като това, което нямаше никакви политически цели, нали?

В миналото обаче самото присъствие на много шотландци на едно място беше равносилно на политическа декларация и повечето от присъстващите помнеха тези времена. Шепотът стана по-силен, наситен с приглушена враждебност, келтският кънтеше из планината като вятър преди буря.

По пътя идваха четиридесетима войници с пушки и мечове. Тук имаше двеста шотландци, повечето въоръжени, с роби и слуги. Но и с жените и децата си.

Спомних си за дните след Калоден и без да се оглеждам, казах на Бриана:

— Ако се случи нещо… каквото и да било… отнеси бебето към скалите.

Роджър внезапно се появи пред мен, вниманието му бе фокусирано върху войниците. Той не погледна към Джейми, а се приближи и застана до него, като стена пред нас. По цялата поляна се случваше същото; жените не бяха отстъпили и на сантиметър, но мъжете излизаха пред тях. Всеки приближаващ се към поляната би си помислили, че жените са станали невидими и сега там се издига само непробиваема фаланга от шотландци.

После двама ездачи препуснаха от дърветата; офицер и неговият помощник, знамето на полка се развяваше. Те пришпориха конете и профучаха покрай войниците към края на тълпата. Видях как помощникът се навежда от коня си, за да зададе въпрос, а офицерът завъртя глава към нас в отговор.

Офицерът изкрещя заповед и войниците спряха, разкрачиха крака и опряха мускетите в прахта. Офицерът насочи коня си към тълпата и бавно си запроправя път през нея. Хората отстъпваха неохотно.

Идваше към нас; видях, че се взира в Джейми, така отличаващ се с ръста и косата си — ярка като алени кленови листа.

Мъжът спря пред нас и свали кожената си шапка. Плъзна се от коня, направи две крачки към Джейми и се поклони сковано. Беше нисък, но набит, към трийсетте, с тъмни очи, които светеха ярко. Отблизо видях нещо, което не бях забеляза досега — по-малка метална пластина, закачена на рамото на червената му куртка; очукана позлатена брошка.

— Аз съм Арчи Хейс — каза широкоплещестият планинец. Очите му бяха втренчени в лицето на Джейми, потъмнели от надежда. — Казаха ми, че познаваш баща ми.

— Трябва да ти кажа нещо — рече Роджър. Бе изчакал известно време, за да говори с Джейми Фрейзър насаме. Фрейзър беше много търсен; всички искаха да ги изслуша. Сега обаче беше сам, седеше на едно паднало дърво. Погледна към Роджър и изви вежди, но му кимна да седне до него.

Роджър седна. Държеше бебето; Бриана и Лизи приготвяха вечерята, а Клеър бе отишла да посети семейство Камерън от Айл Фльор, чийто огън беше наблизо. Нощният въздух миришеше на дим от дърва, а не от торф, но в много други отношения това можеше да бъде Шотландия.