Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

Сега се наведох над рамото му и сложих купа с овесена каша пред него, като махнах едно дъбово листо от косата му. Сложих го на масата до купата.

Той обърна глава с усмихнати очи, хвана ръката ми и я целуна леко. После ме пусна и се зае с кашата си. Докоснах тила му и видях как на устните му се разлива усмивка.

Аз също вдигнах усмихната очи и видях, че Бриана ни гледа. Ъгълчето на устата ѝ бе извито нагоре, а в очите ѝ имаше разбиране. После видях, че поглежда към Роджър, който ядеше кашата си някак разсеяно, втренчен в нея.

Тази картинка на семейно блаженство бе нарушена от гръмогласните изяви на Кларънс, който обявяваше появата на посетител. Осъзнах, че Роло ми липсва, когато отидох до вратата да видя кой е, но поне Кларънс не скачаше по гостите, не ги събаряше на земята и не ги гонеше из двора.

Оказа се, че идва Дънкан Инес, който ни носеше покана.

— Леля ти пита дали ще можеш да дойдеш на Събора на Хеликон тази есен. Казва, че си ѝ дал дума миналата година.

Джейми бутна към него чиния с яйца.

— Не съм мислил за това — каза той и се смръщи леко. — Имам ужасно много работа и трябва да направя покрива преди да падне сняг. — Той вирна брадичка към плочите и клоните, които временно ни заслоняваха от капризите на времето.

— Ще дойде свещеник от Балтимор — каза Дънкан, като внимаваше да не поглежда към Роджър и Бриана. — Госпожица Джо си помисли, че може да искаш да кръсти детето.

— О… — Джейми седна назад, свил замислено устни. — Ами да, може. Вероятно ще отидем тогава, Дънкан.

— Това е добре; леля ти ще е доволна. — Нещо като че ли бе заседнало в гърлото на Дънкан; той се зачерви леко. Джейми присви очи и бутна към него каната със сайдер.

— Да не ти е заседнало нещо в гърлото, човече?

— А… не. — Всички бяха спрели да ядат и гледаха с изумление промените по лицето на Дънкан. То беше станало лилаво-червено, когато успя най-сетне да произнесе следващите думи:

— Ами… дойдох да поискам съгласието ти, an fhearr Mac Dubh , за брак между Джокаста Камерън и… и…

— И кой? — попита Джейми, ъгълчето на устата му потрепваше. — Губернатора на колонията?

— И мен! — Дънкан грабна чашата със сайдер и завря лицето си в нея с облекчението на давещ се човек, който е видял спасителен сал.

Джейми избухна в смях, което никак не облекчи смущението на Дънкан.

— Съгласието ми? Дънкан, да не мислиш, че леля ми е непълнолетна? Или пък ти, ако става на въпрос?

Дънкан вече дишаше по-леко, макар че лилавият оттенък не беше избледнял от бузите му.

— Реших, че така е редно — каза малко сковано. — Нали си ѝ най-близкият роднина. — Преглътна и се отпусна леко. — И… не ми се струва съвсем редно, Мак Дуб, да взема онова, което се полага на теб.

Джейми се усмихна и поклати глава.

— Аз не искам нищо от имота на леля ми, Дънкан — и не го взех, когато тя ми го предложи. На събора ли ще се венчаете? Кажи ѝ, че ще дойдем тогава, и ще танцуваме на сватбата.

Октомври 1770 г.

Роджър яздеше с Клеър и Фъргъс близо до каруцата. Джейми, който не доверяваше на Бриана да кара превозно средство, съдържащо внука му, настоя да кара той, а Лизи и Марсали бяха в каруцата. Бриана седеше на капрата до него.

От седлото Роджър долавяше части от разговора, който течеше още откакто потеглиха.

— Джон, разбира се — казваше Бриана, смръщена към сина си, който се завираше енергично под шала ѝ. — Но не знам дали това да е първото му име. В такъв случай… не трябва ли да е Иън? Това е „Джон“ на келтски… искам да го кръстим така, но ще е твърде объркващо, с чичо Иън и нашия Иън, нали?

— Тъй като и двамата не са тук, мисля, че няма да е проблем — обади се Марсали. Тя погледна към гърба на втория си баща. — Ти не каза ли, че искаш да избереш едно от имената на татко?

— Да, но кое? — Бриана се извърна, за да говори с нея. — Не Джеймс, това вече ще е объркващо. И не мисля, че Малкълм ми харесва особено. Той вече има Макензи, разбира се, така че може би… — Улови погледа на Роджър и му се усмихна. — Какво ще кажеш за Джеремая?

— Джон Джеремая Алегзандър Фрейзър Макензи? — смръщи се Марсали, като изрече имената, сякаш да ги вкуси.

— На мен Джеремая ми харесва — отзова се Клеър. — Много старозаветно. Това е едно от имената ти, нали, Роджър? — Тя му се усмихна и се приближи до каруцата. Наведе се да говори с Бриана.

— Освен това, ако Джеремая ти се струва твърде официално, можеш да го наричаш Джеми — каза тя. — Или много прилича на Джейми?