Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

Роджър усети хладна тръпка по гърба си, когато внезапно си спомни за друго дете, чиято майка го бе наричала Джеми — дете със светлокос баща със зелени очи като неговите.

Изчака, защото Бриана се обърна да порови из торбата си за чиста пелена, като подаде детето на Лизи. Роджър пришпори коня си, за да се изравни с кобилата на Клеър.

— Помниш ли нещо? — попита той тихо. — Когато дойде за първи път при мен в Инвърнес с Бриана и беше проучила преди това родословното ми дърво.

— Да? — Тя сви вежди.

— Мина доста време и сигурно не си забелязала така или иначе… — Той се поколеба, но трябваше да разбере, ако можеше. — Посочи едно място от родословното ми дърво, където детето на Гейли Дънкан от Дугал е осиновено на мястото на мъртво дете и е приело името му.

— Уилям Бъкли Макензи — каза тя веднага и се усмихна на изненадата му. — Аз доста дълго го проучвах — добави сухо. — Вероятно мога да ти кажа всяко име от него.

Той пое дълбоко дъх, смущението пълзеше по тила му.

— Можеш ли? Питам се… случайно да знаеш името на съпругата на това дете — моята прабаба през шест поколения? Името ѝ не е вписано в моето родословно дърво, само това на Уилям Бъкли.

Меките мигли се спуснаха над златните очи, когато тя се замисли, стиснала устни.

— Да — каза накрая и го погледна. — Мораг. Казва се Мораг Гън. Защо?

Той само поклати глава, твърде потресен, за да отговори. Погледна към Бриана; бебето лежеше полуголо в скута ѝ, подгизналата пелена беше на седалката до нея — и си спомни гладката влажна кожа и мокрия парцал между крачетата на момченцето на име Джеми.

— А техният син се е казвал Джеремая — каза той накрая така тихо, че Клеър се наведе, за да го чуе.

— Да. — Тя го гледаше с любопитство, после извърна глава, за да погледне към лъкатушния път пред тях, който изчезваше сред тъмните борове.

— Аз попитах Гейли — каза тя внезапно. — Попитах я защо. Защо можем да го правим.

— И тя отговори ли ти? — Роджър се взираше в една конска муха на китката си, без да я вижда.

— Тя каза… „За да променяме неща.“ — Клеър му се усмихна леко накриво. — Не знам дали това изобщо е отговор.

Бяха изминали почти тридесет години от последния Събор, който бе виждала — Съборът в Леох и полагането на клетва на клана Макензи. Колъм Макензи вече беше мъртъв, брат му Дугал също, както и всички кланове. Леох беше в руини и нямаше да има повече събори на клановете в Шотландия.

И все пак тук имаше тартани и гайди, останките от планинците, все така яростно горди сред новите планини, които бяха приели за свои. Макнийл и Кембъл, Бюканън и Линдзи, Маклауд и Макдоналд; семейства, роби и слуги, работници по договор и господари.

Погледнах над оживлението на десетина лагера, за да открия Джейми, но забелязах позната висока фигура да крачи сред тълпата. Станах и помахах.

— Майърс! Господин Майърс!

Джон Куинси Майърс ме забеляза и тръгна усмихнат по склона към нашия лагер.

— Госпожо Клеър! — възкликна той, като развя опърпаната си шапка и се поклони над ръката ми с обичайната си галантност. — Крайно възрадван съм да ви видя.

— Аз също — уверих го усмихната. — Не очаквах да ви срещна тук.

— О, обикновено идвам на Събора — каза той и се изправи ухилен. — Ако сляза от планината навреме. Тук си продавам кожите и разни дреболии, от които искам да се отърва. Като стана дума… — Той започна да рови бавно и методично из голямата си кожена кесия.

— Далече на север ли бяхте, господин Майърс?

— О, бях, бях, госпожо Клеър. На половината път до реката на мохоуките, до място, наречено Горната крепост.

— Мохоуките? — Сърцето ми заби по-бързо.

— Аха. — Той извади нещо от торбата си, присви очи към него, върна го обратно и продължи да рови. — Представете си изненадата ми, госпожо Клеър, когато спрях в едно село на мохоуките на юг и видях познато лице.

— Иън? Видели сте Иън? Той добре ли е? — Бях толкова развълнувана, че стиснах ръката му.

— О, да — увери ме. — Хубаво момче… макар че малко се сепнах, като го видях издокаран като индианец. Лицето му беше така потъмняло, че щях да го взема за такъв, ако не ме беше повикал по име.

Накрая откри каквото търсеше и ми подаде малко пакетче, увито с тънка кожа и вързано с кожени върви — във възела беше пъхнато перо от кълвач.

— Той ми повери това, мадам, да го донеса на вас и вашия съпруг. — Усмихна се мило. — Сигурно искате да го прочетете веднага; ще се видим по-късно, госпожо Клеър. — Поклони се тържествено и се отдалечи, като махаше на познатите си.